Тачев прекъсна разговора си, който имаше със съседа си, погледна към дрипавия господин и каза:
— Той е Матрапанчев.
— Какъв е тоя Матрапанчев? Какво върши?
Тачев се усмихна.
— „Билки дири по баири“. Един скитник, безделник… Някога е бил стражар. От много време ходи без работа, гладува като куче — пропаднал човек, с една реч… Той ми е малко и рода, далечен ама…
— Защо не се потрудите да го настаните някъде? Днеска се биеше и го бяха наранили по бузата.
— А бе той беше кротък човек, кой го знае — сега е станало едно сприхаво, люто!… Каних го днес на митинга при Свети Крал: има служба горски стражар — не ще? Ядоса се. „Аз, каже, на това тиранско правителство не слугувам!“ И изпсува министъра. Голо, пък фудул! Блъсни-габър! Какво го е наежило — не знам. По-преди политикан не беше… Дявол го знае: не си види дрипите!
Като даде тия обяснения, Тачев се обърна пак към съседа си.
Публиката се поразреди в ложите. Излизаха навън да пушат.
XL. Непостоянните — непоколебими
Госпожите обаче нямаха нужда от умния Тачев съвет: те всички си останаха на местата. Предната линия на ложите живописно се протакаше със своите багрени птичи крила, бели пера от камилско пиле, изкуствени цветя, ленти, капелни гарнитури и гребени за шиньони; воали, корсети, ганти, евантайли, които произвеждаха хлад въз загорещените от душния въздух физиономии. Ни една от тия почтени госпожи не мръдна, не дезертира от поста си, както мъжете, не показа малодушие, нито изнежена слабост за чист въздух, които грубият пол отиде да подъхне в коридора. Зрелището, което имаха и което очакваха още, беше много привлекателно, рядко, та да се измамят да излязат. Слушането на вкусните ругателства ги застърви за по-нови и по-пиперливи… Не една вечеря щеше да остане неуредена или забравена; много стопани щяха да си легнат полугладни, но това малко значеше пред великата духовна услада, с която се лакомяха стопанките. Те от едно само се страхуваха: да не би да ги излъжат ожиданията им и скандалът да не се повтори. О, то би било ужасно!… Като очакваха продължението на заседанието, те разменяха впечатленията си… Едно живо шушукане непрекъснато бръмчеше по предната линия. Критики, укори, одобрения, приповтаряни с усмивка чути калнички остроти изскачаха из розовите устни и се запечатваха в нежните души на любопитните дъщерки на баба Ева… За мястото си в ложата те би платили богато. Прозорливостта на финансовия министър изпусна тая доходна статия при толкова други, изнамерени за уравновесяване бюджета.
XLI. Госпожата в траур
— Тачев, коя е оная благоприлична госпожа, облечена цяла в черно? — попита шепнишком Кардашев другаря си и му посочи на една от крайните ложи една с приятно бяло лице дама и ръце в черни ръкавици, която сега не приказваше с никоя.
При Кардашевото запитване Тачев се обърна и погледна госпожата, що му крадишком посочваше другарят му.
— Госпожа Царивоева — пошепна му Тачев.
— Коя Царивоева?
— Вдовицата на покойния майор Царивоев, загинал преди толкова години…
— На героя?
— Да. Тя носи още траур по него; предлагали й са добри кандидати ръката си, тя е отказвала — допълни Тачев, па се обърна пак и си пое разговора с другия.
— Значи Царивоевата вдовица! — думаше си на ума Кардашев, като изглеждаше приятното й, запечатано с тиха меланхолия лице, което сега изведнъж му се стори, че има скръбно изражение… Бедният Царивоев, той жертвува живота си за отечеството! Такава ранна и геройска смърт! Едно от малките светли имена в най-новата история… Той заслужва да жалеят за него. Тая вдовица, тъй траурно облечена и тъй сериозна сред другите като пеперуди пъстри госпожи и като тях леки, пази още в сърцето си образа на мъжа си — героя. Млада още и хубава, тя държи жива скръбта в душата си и вместо да търси нови радости във втори брак, тя остава да вехне младостта й в тая трогателна привързаност и вярност на един скъп спомен. Толкова години вдовица! А между това, ни кандидати са липсвали, нито гласът на природата е бил ням… Каквото и да думат, това е един героизъм. Защо непременно да вярваме, че всички вдовици са вдовиците на Командора!… Ето един скромен и безшумен героизъм на проста душа. Тя си носи храбро кръста на скръбта за една велика загуба, която и отечеството не може да забрави. Благородна душа! Ето една тема умилителна, която никога не бях мечтал да срещна сред атмосферата на Народното събрание.
И вдъхновена мисъл светна в ума му.