— Накрая — продума си той зарадван, — накрая, но найдох: няма да жаля лутанията си днес. Усещам вдъхновението…
И Кардашев, като мислеше това, продължаваше да гледа вдовицата, която сега приказваше тихо с една съседка.
Той реши да си иде под тия впечатления, без да иска повече разяснения от Тачева. Боеше се да не би Тачев с някакво подмятане или клюка, чута в кафене, да му пропъди очарованието, като толкоз пъти го губи днес.
Току-що тръгваше, Тачев свърши разговора си.
— Защо ме пита за госпожа Царивоева? — попита той Кардашева, като погледна също вдовицата.
— Попитах… Какво мислиш за госпожа Царивоева? — попита той неволно.
— Защо?
— За мене тя е високо симпатична личност.
— Симпатично лице. Да. Защо личност?
— Подир седем години тая жена носи още траур за мъжа си. Това на наш, поетически език се нарича любов, душевна възвишеност… Може да е глупаво, но е възвишено… Защо се смеете?
— Защото повтаряте Карафинковата работа! Вие пак се възхищавате от добродетели!
Тачев продължаваше да се усмихва иронически.
— Аз знам, че те не живееха добре с мъжа си — прибави той. — Ставаха сцени между тях, дор беше жив, тя го не обичаше… Как го е залюбила, като лежи в гроба — това не отбирам!
Кардашев го погледна смаян.
— Ти заключаваш от траурните дрехи? — подзе пак Тачев. — Това е една преструвка — не любов и скръб. Па може да е и кокетство, защото черното й иде.
— Чини ми се, че много леко съдите и обяснявате по доста банален начин траура на тази жена… Допускам, че може да не е имала силна любов към покойния си мъж, допускам даже, че от кокетерия носи жалейни дрехи — има това в София. Но как ще ми обясниш факта, че тя още се не жени и остава в тоя тежък самотен живот, особено тежък за една млада още жена?… Чакай, знам — ще ми кажете, че има любовник, може би?
— Не, това не искам да кажа и не зная нищо, нито съм чул досега клюки. Но причината е много проста, дето не влазя в брак.
— Кажете я!
— Как? Не се усещате коя е причината?
— Не!
— Интересът!
— Какъв интерес?
— Тя е майорка! Тя получава мъжовата си пенсия; щом се ожени, пенсията се изгубва, а тя е значителна — около осем хиляди лева! Такива пари позлатяват всяка самотия!
Като да потвърди Тачевите думи, г-жа Царивоева в тая минута показваше всичките си зъби с едно великолепно кикотене със съседката си, като сегиз-тогиз повдигаше евантайля си до устата, уж да си закрие безочливо лъсналото от смях лице.
Кардашев се блъсна в челото с въздишка, па излезе.
XLII. Матрапанчев
Слънцето залезе зад Верила планина. То озари с последните си пламъци по-високите дървета от пипиниерата, из хладните алеи на която безлюдието и тишината растяха. Предвечерният сумрак стоеше вече из гъстите клони и под тях. Цветниците изпущаха ароматите на своите късни цветя; птиците още цвърчаха, като се въртяха около местата на нощната си почивка. Облаците, придобили розовоогнен цвят, плаваха по синьото небе, носени от вятъра към Витоша, на която озарената с румен блясък чука последна поздравява слънцето. Някои редки минувачи из алеите потънаха в завоите на шумака, из дето идеха провлечени звукове от руска песен, пеяна от няколко студенти. Кардашев, седнал на един уединен стол пред бюфета, с чаша пиво пред себе си, мислеше върху тая верига от разочарования, що го слетя днеска. Нему беше почти съвестно от толкова скръбни открития. Слепият случай, на който той разчиташе за намерата на лова си, дойде му на помощ само да посее в душата му още по-силен и отровен песимизъм. И как тъй сè пошлости и подлости! Ни един светъл проблясък! Спомни си той тоя дълъг ред имена: Каишев, Григоров, Конков, Зоев, този простак Братемойев, този бездушник — Панчорков, и кръвнишкия Вангела, и низко егоистичния Танаска, и Карафинкова, и безхарактерния Крушков, и г-жа Царивоева, сметлива кокетка! Цял сонм нравствени грозоти!…
И чудно, сега само един образ му се мяркаше оцелял в тоя катаклизъм от падения и окръжен с ореола на идейност, в симпатично осветление!
Тоя образ беше Матрапанчев.
Тоя дриплю беше един характер!
Основателно или неоснователно, той се беше обявил враг на правителството и тая си умраза той доказа със самопожертвувания, каквито бяха достъпни на неговото безпомощно положение: той си даде всичката сила на дробовете в митинга, в градината нанесе удари и получи, след като отфърля Тачевото предложение за служба; остана твърд на идеята си, ако щеш — на ината си. За него, той днес си изложи лицето на тоягите, утре може да изложи гърдите си на куршумите!… Такива хора са способни на това. Смешен и нищожен отнапреж в дрипите си, той сега възставаше съвсем нов човек в мислите на Кардашева. Тоя окаяник има едно свое убеждение, че правителството е лошо, и знае да изкаже това убеждение и понесе жертви за него. Отхвърлил службата! Но това е геройство в неговото положение!