— Имаме от млади години тетрадки, стихчета сме писали, доста хубавки… Усещахме и ние в гърдите си тоя дар божи и се трудехме с перото… По щастие, както видите, заловихме се съвсем с друга скверна работа… Каква връзка има между поет, сиреч стихотворство, и службата на нотариус?… Никаква… Бях роден от провидението да лея стихове — подписвам крепостни актове и заверявам подписите на шопите и шопкините… — извинете! — Занимавай се с прост народ… Сега и стихове, и талант, и слава — фръкна всичко… Късно е… Но понякога отварям ръкописите си… Вярвате ли? Доплаква ми се… А са хубави, стиховете имат ритми, стъпки имат, и гладки са, като ги четеш, сякаш че гълташ рахат-локум… Имах си дарбица, ви казвам… Свидно ми е да ги затурям, да не видят вече свят… Много ми е мъчно.
— Като е тъй, напечатайте ги — забележи Кардашев.
— Аз? Моя ли работа е това? Късно, ви казвам, късно! (Нотариусът въздъхна.) Ето какво исках отдавна да ви изразя (нотариусът си наклони главата към него): аз ги отстъпвам вам!
— Благодаря, не трябва! — измънка писателят, когото изненада такова великодушие.
— Чакайте! Отстъпвам ви ги без никакво възнаграждение! Съвсем от идеална точка, разбирате? Поправете ги, както мислите вие, ако има нещо за поправяне, после печатайте ги! Съгласен съм, ако искате, и името да си турите под тях… Не претендирам. Вие се славете!… А мене — крепостни актове и заверки на документи.
Като каза тия думи, почтеният човек се покърти цял. Очите му засвяткаха, па овлажняха — очевидно жертвата, която правеше, тежко се отзова на неговата авторска чувствителност.
Кардашев учтиво отклони великодушното предложение.
— Не, не! Аз съм готов да ги изгоря на огъня стихотворенията си, но на други списател няма да ги харижа… Ни един не заслужава!… Аз само от голямо уважение към вас, тоест само за вашия талант… От сè сърце вам посветявам трудовете си.
Кардашев благодареше.
XIV. Братемойев става опасен
Нотариусът продължи:
— Аз съм горещ ваш почитател, господин Кардашев; вие ме не знаете почти, но аз всичко знам, каквото печатате. Под моята нотариуска черупка се крие друго нещо. Да.
— Много ми е приятно.
— Четох и вашата последна повест; та за нея именно желаех да се разговорим… Много хубава е, чудесна е. Вие можете да вярвате сиреч на нас, и ние през плет поне сме видели какво е нещо литературата, па и комплименти нямам навик да правя… Само ще ми позволите една бележка да ви направя. — Не бележка, а едно мнение, тъй да кажа, един вид съвет… Извинете.
И Братемойев си поглади несъществуващите косми на главата.
— Моля, говорете, аз ви слушам с благодарност.
— Отдавна дето искам да ви направя бележката е тая: най-накрая на повестта си вие убивате в разсипаната воденица и троицата герои. Те умират всичките!
— Да.
— И никой не е чул във воденицата техните разговори, които се разговарят преди да умрат?
— Естествено, никой други не е бил там свидетел.
Нотариусът си поглади пак голото теме.
— Ето де се явява недоумението: как вие знаете, че са приказвали и вършили тъй, както описвате, когато никой не е видял, ни чул, за да ви предаде после? Защото, ако бяхте турили някой таен свидетел на приключението във воденицата, читателят ще предположи, че той е разправял на автора работата… Както стои сега, ражда се един вид съмнение към автора… Не е ли право?
Кардашев гледаше в недоумение събрата си.
— Но моята повест е плод на чиста фантазия! — извика писателят.
— Знам, знам — пресече го Братемойев, — фантазия и ние знаем, но тъй се ражда недоверие, излазя един вид, как да кажа: неистина, сиреч… Вие извинявайте, аз като приятел и поклонник… Сега позволете ми един мой скромен съвет, за как да се изправи това…
— Любопитен съм — каза писателят, който от очудване падаше в изстъпление.
— Вашата повест, чувам, скоро ще има ново издание. Ох, хубавия Берберчо! (Нотариусът поглади главата на Цербера, опрял предни крака на коляното му, като да чуе и той важния съвет.) Ето, в новото издание, може да се поправи този единствен кусур в прекрасното ви, тоест, съчинение. Притурете, че момиченцето Софийка, което забравихте в града, дошло е най-после при воденицата и зад една дупка на зида е гледало вътре, а после останало живо и незакачено от турските куршуми, които убиват троицата души във воденицата. Тогава читателят лесно ще предположи, че от момиченцето сте чули по-после всичко и напълно ще ви повярва… Трябва юридическо лице! Аз ви моля да имате пред вид…
— Аз буквално ще следвам вашия мъдър съвет, господин Братемойев.