— Синът ви добре ли играе? — попита маршал Язов.
— Той е на трето място по отбелязани голове в лигата — отвърна госпожа Фоли.
— Чудесно! Трябва да останете в нашата страна и синът ви ще може да играе за ЦСКА, когато порасне — засмя се Язов. Той имаше четирима внуци.
— Съпругът ми работи в посолството. Той е ей там и се занимава с журналистите, но важното е, че дойдох тук тази вечер. Никога не съм виждала подобно нещо през целия си живот — лееше тя словата си, изпадайки във възторг. Очите й светеха и подсказваха за няколко чаши от нещо. Вероятно шампанско, помисли си министърът. Изглежда, й харесва шампанското, но е доста привлекателна и си е дала труда да научи много добре езика, нещо твърде необичайно за американците. — Подът е толкова красив, че е престъпление да вървиш по него. Ние нямаме нищо подобно.
— Вие никога не сте имали царе и това ви е късметът — отговори Язов като добър марксист. — Но като руснак трябва да призная, че те действително са притежавали вкус към красивото.
— Не съм ви виждала на други мачове, полковник — каза тя, като се обърна към Филитов.
— Нямам време.
— Но на вас ви провървя! Отборът спечели срещата онази вечер, а Еди вкара гол и направи асистенция.
Полковникът се усмихна:
— А пък нашият малък Миша получи две наказания за вдигане на стик.
— На вас е кръстен, нали?
— Да.
— Вие не носехте тези, когато ви видях. — Госпожа Фоли посочи трите златни звезди на гърдите му.
— Може би не бях свалил шинела.
— Той винаги е с тях — увери я маршалът. — Човек винаги носи звездите на Герой на Съветския съюз.
— Това също като нашия медал на честта ли е?
— Двата са горе-долу равностойни — отговори Язов вместо своя помощник. Той не можеше да си обясни защо Михаил Семьонович е толкова скромен с наградите. — Полковник Филитов е единственият жив човек, който е спечелил три в боя.
— Наистина ли? Как така се печелят три?
— Сражавах се с немците — отвърна кратко полковникът.
— Убивал е немци — каза Язов по-безцеремонно. Когато Филитов е бил един от най-блестящите офицери на Червената армия, маршалът е носел просто лейтенантски пагон. — Михаил Семьонович е един от най-добрите танкисти за всички времена.
Полковник Филитов наистина се изчерви.
— Аз изпълнявах воинския си дълг като много хора през тази война.
— Баща ми също получи отличия през войната. Ръководел е две операции за спасяване на хора от лагери за военнопленници във Филипините. Той не обичаше много да говори за това, но бяха го наградили с куп медали. А вие разказвате ли на децата си за тези блестящи звезди?
Филитов се скова за момент. Язов отговори вместо него:
— Синовете му починаха преди известно време.
— Ох, ох, полковник, извинете ме! — възкликна госпожа Фоли съвсем искрено.
— Това беше отдавна — усмихна се той. — Спомням си добре сина ви от играта. Прекрасно момче. Обичайте децата си, драга госпожо, защото днес ги имате, утре може да ги нямате. Моля да ме извините за момент. — Филитов се отдалечи към другите зали. Госпожа Фоли погледна министъра. По красивото й лице се изписа съчувствие.
— Господине, нямах намерение…
— Не е възможно да сте знаели. Михаил Семьонович загуби децата си преди много години, а после и жена си. Аз се запознах с нея, когато бях младеж още — едно хубаво момиче, балерина от театър „Киров“. Много тъжно, ала ние руснаците сме свикнали с голямата тъга. Но стига за това. В кой отбор играе синът ви? — Интересът на маршал Язов към хокея се увеличи неимоверно много пред хубавото младо лице на тази жена.
След минута Филитов се озова в тоалетната. Американците и руснаците ги изпращаха в различни помещения, разбира се, и полковникът се намираше сам в това, което някога е било личен клозет на княз или може би на метреса на царя. Изми ръцете си и погледна в огледалото с позлатена рамка. Имаше само една мисъл в главата си: „Отново. Друга задача.“ Полковник Филитов въздъхна и си оправи дрехите. След няколко мига той се завърна на арената.
— Простете — каза Райън. Обръщайки се, той се бе сблъскал с един възрастен господин в униформа. Головко каза нещо на руски, което Райън не разбра. Офицерът пък изрече нещо, звучащо като учтивост, и се отдалечи, забеляза Райън, към министъра на отбраната.
— Кой е този? — попита Джак своя руски събеседник.
— Полковникът е личен помощник на министъра — отвърна Головко.
— Не е ли малко стар за полковник?
— Той е герой от войната. Ние не караме такива хора насила да се пенсионират.
— Мисля, че е съвсем справедливо — съгласи се Джак и се обърна назад, за да чуе разказа за тази част от залата. След като изчерпаха всичко за Георгиевската зала, Головко въведе Джак в съседната — „Свети Владимир“. Той изрази надежда, че следващия път двамата ще се срещнат именно тук, после обясни, че Владимировската зала е отредена специално за подписване на договори. Двамата разузнавачи вдигнаха тост за това.