Нападателите — кои ли са те? — помисли си той — бяха организирали лошо щурма на обекта. Първо, не успяха да унищожат казармата на охранителната рота преди началото на щурма; второ, не съумяха бързо да атакуват жилищния район на обекта. Сега нападащите се опитаха да изправят тази грешка, но се натъкнаха на отбранителна линия от граничари, залегнали в снега. Бондаренко знаеше, че това са само войници на КГБ, но те бяха преминали необходимата подготовка и разбираха, че тук, на планинския връх, няма място за отстъпление. Направи му добро впечатление младият сержант, който се оказа превъзходен командир. Момчето обикаляше около блока, сам не стреляше, но насърчаваше хората и им обясняваше какво трябва да правят. Полковникът включи радиостанцията.
— Внимание! Говори полковник Бондаренко, заместник-началникът на обекта „Ярка звезда“. Отблъскваме нападение, повтарям, „Ярка звезда“ отблъсква нападение. Моля всеки, който ме чува, да отговори незабавно.
— Генадий, говори Покришкин. Намирам се на лазерната установка. Ние се защитаваме в центъра за управление. Каква е ситуацията?
— Намирам се в жилищния блок. Всички граждански лица — тоест всички, които успяхме да съберем — се намират вътре на втория етаж. Вие поискахте ли подкрепление?
— Опитвам се да установя връзка. Можем да получим помощ само отвън. Ще издържите ли?
— Попитайте ме отново след двадесет минути, другарю генерал.
— Най-важното — спасете хората, полковник. Спасете моите хора — чу се викът на Покришкин.
— Ще се защитаваме до последен дъх, другарю генерал. Край на връзката. — Бондаренко закрепи на гърба си презрамките на радиостанцията и взе автомата. — Сержант!
— Заповядайте, другарю полковник. — Пред него изникна фигурата на младия сержант. — Засега ле ни атакуват. Правят опити тук и там…
— Опипват за слабите места. — Бондаренко отново се отпусна на колене. Навсякъде, изглеждаше, свистяха куршуми, но огънят още не беше концентриран. Над главите им се разбиваха прозорци и стъклата падаха надолу. Куршумите удряха в стените от армиран железобетон и отломките се разпръскваха над тях. — Разположете се в противоположния ъгъл. Вие ще възглавявате отбраната на северната и източната стена на сградата. Аз ще защитавам останалите две. Заповядайте на хората си да водят само прицелен огън…
— Вече дадох заповед, другарю полковник.
— Отлично. — Бондаренко потупа сержанта по рамото. — Не отстъпвайте от заетата позиция, докато не ви принудят, но предварително трябва да ми съобщите. Хората в тази сграда са безценни. Те трябва да оцелеят на всяка цена. Вървете! — Полковникът наблюдаваше отдалечаващия се с прибежки сержант. Може би и в КГБ умеят нелошо да подготвят войниците, помисли си той. Бондаренко се обърна и изтича до ъгъла на сградата.
Сега той разполагаше с двадесет — не вече само с осемнадесет — войници. В маскировъчното облекло те бяха почти невидими. Бондаренко, приведен под тежестта на радиостанцията, премина бегом от войник на войник, като ги разреди и настани в удобни позиции, обяснявайки, че трябва да пестят патроните. Той едва бе успял да обходи западната страна, когато от тъмнината се изтръгна хор от човешки гласове.
— Атакуват ни! — извика един млад войник.
— Да не се стреля! — ревна полковникът.
Бягащите фигури се появиха тъй неочаквано, сякаш с махване на магическа пръчка. До един момент в зрителното поле нямаше нищо освен сипещ се на парцали едър сняг — и изведнъж в следващия миг от тъмнината се втурна верига от хора, стрелящи със своите „калашници“. Полковникът им позволи да се приближат на петдесет метра.
— Огън! — В следващата секунда десетина бягащи мъже се строполиха на земята като подкосени. Останалите се заколебаха, спряха и отстъпиха, оставяйки още два трупа. От противоположната страна на блока също се чуха автоматични откоси. Бондаренко го тормозеше мисълта дали сержантът ще съумее да отблъсне атаката, но обстановката там не беше под негов контрол. Наоколо се чуха стонове — неговите войници също понасяха загуби. Обхождайки отбраняващите се, той забеляза, че един от бойците изобщо не издава никакъв звук. Сега му оставаха само петнадесет човека.
Самолетът уверено набираше височина. На около един метър зад полковник Фон Айк на подвижната седалка се бе разположил руският летец. Сега той хвърли един случаен поглед върху таблото с електроприборите.