— Рускини ли сте? — попита удивено Кларк с акцента на московчанин. — Нима градът не е населен само от високомерните естонци?
— Това е един старинен и прекрасен град — упрекна го по-възрастната жена — и местните хора трябва да се уважават.
А сега се хващай за работа… каза си Кларк. Той вървеше със заплитащите се крачки на пиян човек.
— Извинете ме, госпожо. Желая ви приятна вечер — каза той, преминавайки край тях. Заобиколи жените и се сблъска с телохранителя. — Извинете, другарю… — Телохранителят си вдигна главата и видя дулото на един пистолет до самото си лице. — Обърнете се наляво и вървете право към тази уличка. Дръжте си ръцете тъй, че да мога да ги виждам, другарю.
Горкият негодник е толкова слисан, че почти ми идва да се засмея, помисли си Кларк и тутакси си припомни, че пред него стои превъзходно подготвен агент на КГБ с пистолет в джоба. Той сграбчи мъжа за яката на врата, държейки пистолета, насочен право срещу лицето му.
— Майко… — промълви Катя с тревога.
— Мълчи. Мълчи и прави това, което ти каже този човек.
— Но…
— Марш към стената — изкомандва Кларк. Той не откъсваше пистолета от челото на телохранителя, после смени ръцете и нанесе силен къс удар с дясната ръка по врата на телохранителя. Губещият съзнание мъж падна на колене и Кларк моментално сложи белезници на китките му. След това му запуши устата, завърза краката и го издърпа до най-тъмния ъгъл на тясната уличка.
— А сега, дами, моля ви да дойдете с мен…
— Какво става тук? — попита Катя.
— Не знам — призна майка й. — Баща ти ми каза да…
— Госпожице, баща ви реши да посети Америка и изрази желание вие и майка ви да се присъедините към него — каза Кларк на безупречен руски език.
Катя не отговори. В уличката цареше полумрак и все пак Кларк забеляза, че лицето на Катя стана бледо като восък. Майката изглеждаше само мъничко по-добре.
— Но това е предателство — рече най-сетне момичето. — Не мога да повярвам…
— Той ми каза… той ми каза, че трябва безпрекословно да се подчиним на този човек — прошепна Мария. — Катя, длъжни сме.
— Но…
— Катя — прекъсна я майка й. — Помисли какво ще се случи с тебе, ако баща ти се озове в Америка, а ти останеш тук. Какво ще стане с приятелите ти? Какво ще стане с теб? Те ще те използват, за да го накарат да се върне, ще видиш, ще направят всичко възможно, Катюша…
— Е, да тръгваме! — Кларк взе двете жени под ръка.
— А той? — Катя посочи лежащия телохранител.
— С него всичко е наред. Ние не убиваме хора. Това би се отразило зле на нашата работа.
Кларк ги изведе на улицата и те завиха наляво Към пристанището.
Майорът бе разделил хората си на две групи. По-малката залагаше взривни заряди навсякъде, където считаше за нужно — дали в постаментите на огледалата, или в самите лазери, нямаше значение. Основната група унищожи почти всички войници от КГБ, които се опитаха да контраатакуват, и сега обкръжаваше командния бункер. Всъщност това не беше бункер, но проектантът явно е считал, че контролният център на обекта трябва да бъде защитим не по-лошо от космодрума в Байконур, не е изключено да е предполагал, че по планинския масив, където е разгърната „Ярка звезда“, могат да нанесат ядрен удар. Впрочем най-вероятно: изглежда, някой бе решил, че подобна структура е в съответствие с правилниците. В резултат на това сградата беше укрепена с яки железобетонни стени с дебелина един метър. Муджахидините от групата на майора бяха убили командира на охранителната рота от КГБ и пленили колата му с установената на нея едрокалибрена картечница и сега заливаха с огън стените на бункера. В действителност никой не използваше амбразурите за наблюдение и въпреки това от дълго време картечните откоси биеха през дебелите стъкла на отворите и се сипеха като градушка по монтираните в залата компютри и прибори за управление.
Генерал Покришкин, който се намираше в центъра за управление, бе принуден да поеме командването на отбраната след гибелта на ротния командир. Той разполагаше с около тридесет войници от охранителната рота на КГБ, въоръжени само с леко стрелково оръжие и незначително количество боеприпаси, което имаха при себе си, когато започна щурмът. Покришкин възложи на един лейтенант да ръководи отбраната, а самият той се опита да извика по радиото подкрепление.
— Ще трябва да изчакате един час — каза полковият командир. — Колите вече излизат.
— Гледайте да пристигнат колкото се може по-скоро — крещеше генерал Покришкин по телефона. — Хората ми загиват! — Той бе помислил за вертолети, но при такова време това щеше да бъде безполезно. Вертолетният десант щеше да бъде не просто една рискована операция, а направо самоубийство. Покришкин остави радиостанцията и взе автомата си. Той чуваше грохота, който долиташе отвън. Цялото оборудване на обекта се рушеше. Впрочем това можеше да се преживее. Колкото и огромни да бяха загубите, най-главното сега беше да се запазят хората. Почти една трета от инженерите се намираха с него в бункера. Те завършваха едно проточило се съвещание, когато започна атаката. Ако не се бе случило така, много от тях нямаше да са тук, а щяха да работят навън по оборудването. Тук поне имаха някакъв шанс да оцелеят.