От външната страна на бетонния бункер майорът все още се опитваше да разбере какво става. Той никак не очакваше да се натъкне на такова съоръжение. Противотанковите гранати РПГ само къртеха отломъци от бетонна плоча, а да се уцелят тесните амбразури с гранатомет, беше практически невъзможно. С помощта на трасиращи куршуми картечните редове проникваха през амбразурите, но това не можеше да окаже никакво въздействие върху защитниците.
Трябва да се намери слабото място, помисли си той. Следва да се обмисли всичко внимателно, без да се бърза. Майорът заповяда на хората си да водят непрекъснат огън срещу бункера, а самият той тръгна на обиколка около него. Колкото и равномерно да бяха разпределили въоръжението си отбраняващите се, подобни укрепления не можеха да нямат ахилесова пета, уязвимо място… Трябваше само да се открие.
— Какво става? — изпищя един познат глас по радиостанцията.
— Убихме петдесетина може би. Останалите се скриха в бункера и сега се стремим да пробием отбраната. А коя е вашата цел?
— Жилищният блок — отговори Стрелеца. По радиостанцията се долавяха тътнежите на битката. — Скоро ще сломим съпротивата и ще нахлуем вътре.
— След тридесет минути трябва да напуснем обекта, приятелю — напомни майорът.
— Знам. — Радиостанцията замълча.
Стрелеца е добър човек и храбър воин, помисли си майорът, оглеждайки северната страна на бункера, и само с едноседмична военна подготовка той щеше да воюва много по-ефективно. Само една седмица, за да систематизира знанията, които вече е натрупал… и да избегне грешките, заради които други са проливали кръв.
Ето слабото място. Това е ахилесовата пета.
Последните мини се взривиха на покрива на жилищната сграда. Бондаренко наблюдаваше това с усмивка. Най-после противникът бе извършил истинска глупост. Осемдесет и две милиметровите мини изобщо не можеха да пробият бетонната плоча на покрива, но ако противникът бе обстрелвал кръговата отбрана около блока, полковникът щеше да загуби много свои войници. Сега той разполагаше само с десет бойци, при това двама бяха ранени. Автоматите на загиналите бяха вече предадени вътре в зданието и инженерите водеха огън от прозорците на втория етаж. Бондаренко преброи двадесет вражески трупа и нападателите — афганистанци, сега той не се съмняваше в това — се сковаха в нерешителност извън пределите на видимостта. Не знаеха какво да предприемат по-нататък. За първи път Бондаренко разбра, че могат да оцелеят и да отблъснат щурма. Току-що генералът му бе съобщил, че мотострелковият полк е напуснал Нурек, и макар че полковникът с ужас си представи как ще гинат бойните машини на пехотата по засипаните със сняг планински пътища, загубата на няколко взвода беше нищожна в сравнение с цената на колективния ум и опит, събрани при строителството на този обект, който сега той защитаваше.
Автоматичният огън стихна, доста рядко се чуваха откоси — противникът решаваше какво да прави по-нататък. Ако Бондаренко имаше повече хора, сега той щеше да предприеме контраатака с цел да изкара противника от равновесие, но при създалото се положение бе принуден да остане на отбранителния рубеж. Нямаше право да рискува, особено сега, когато му оставаше на разположение само едно отделение за защитата на двете страни от жилищния блок.
Не е ли време да отстъпя? Колкото по-дълго ги задържим извън сградата, толкова по-добре, и все пак не е ли сега най-добрият момент за изтегляне? Бондаренко започна да се колебае. Вътре в сградата войниците му щяха да бъдат по-добре защитени, но тогава щеше да загуби контрола си над тях, нямаше да е в състояние да управлява действията им, защото вътрешните стени щяха да отделят войниците един от друг. А и ако отстъпеха вътре в сградата и преминеха на по-горния етаж, афганистанските сапьори щяха да получат възможност да взривят зданието и да разрушат втория етаж — не, това беше една крачка, продиктувана от отчаянието. Бондаренко се вслушваше в шумовете на изстрелите, стоновете на ранените и умиращи хора и все не можеше да вземе решение.