Райън седеше напълно неподвижен, едва-едва дишаше и даже не мърдаше глава. Той си каза, че докато те не загубят самообладание, нищо сериозно не го заплашва. Головко беше прекалено умен, за да извърши някоя глупост. Той знаеше кой е Райън и разбираше какво може да се случи, ако един акредитиран дипломат от американската делегация получи даже драскотина. Джак, разбира се, бе получил драскотина — и то не една. Глезенът ужасно го болеше, а от коляното му се стичаше кръв, но всички тези увреждания той си бе причинил сам. Головко, който седеше на метър и половина от него, не откъсваше от Райън разярения си поглед. Джак не му отговори със същото. Той сподави страха си и се стремеше да изглежда толкова безобиден, колкото беше в настоящия момент.
— Къде е семейството му? — попита Ватутин.
— Жена му и дъщерята вчера излетяха за Талин — отговори неубедително Василий. — Искали да видят някои приятели…
Времето привършваше за всички. На Бондаренко и хората му оставаха по-малко от половин пълнител патрони на човек. Още двама бяха загинали, когато в сградата хвърлиха гранати. Пред очите на полковника един редник се хвърли към една от тях, закри я с тялото си, но спаси с това живота на своите другари. Кръвта на момчето покри плочките на пода като боя. На входа се търкаляха шестима мъртви афганистанци. Прилича на битката при Сталинград, помисли си Бондаренко. Още никой не е надминал руските войници в ръкопашните схватки. Къде ли е стигнал мотопехотният полк? Един час — това е просто едно късче от времето: половината от продължителността на един филм… една телевизионна програма, разходка Под нощните звезди. Да, това е толкова кратко време, стига само да не стрелят по теб. Тогава всяка секунда се проточва пред очите ти, стрелките на часовника сякаш заспиват върху циферблата, и единственото нещо, което се впуска напред с бесен галоп, е сърцето. Всъщност това бе едва вторият бой за полковника. След първия го бяха наградили, но той не знаеше какво ще се случи след втория — може би щяха да го погребат. Обаче Бондаренко не можеше да допусне това, нямаше право. На горните етажи над него се намираха няколко стотици хора — инженери, учени, жените им, децата им, — чиято съдба зависеше от неговата способност да издържи по-малко от час, до момента на пристигането на подкрепления.
Вървете си, помисли си той за афганистанците. Нима мислите, че по собствена воля сме отишли в оная купчина от камъни и чукари, която вие наричате ваша страна. Ако толкова ви се иска да се разправите с тези, които носят отговорността за това, защо не тръгнете към Москва? Но на практика никога не става така, нали? Политиците никога не идват достатъчно близко, за да видят какви злини са сторили. Те никога не са знаели какво са направили в миналото, а сега държат спусъците на ракетите с ядрени бойни глави. Тези негодници могат да убият милиони. И въпреки това не им достига мъжество да видят със собствените си очи целия ужас на това, което става на класическото бойно поле.
Е, що за глупави мисли ти идват в главата в толкова неподходящо време — изруга се той.
Той бе претърпял неуспех. Неговите хора му бяха поверили командването, а той не съумя да оправдае доверието им, обвиняваше се Стрелеца. Огледа се наоколо, видя мъртвите тела и всяко от тях сякаш го гледаше с укорителен поглед. Той можеше да убива врагове с ръцете си, можеше да сваля самолети, летящи на небето, но така и не се научи да води в бой големи групи от хора. Не беше ли то проклятие от Аллаха за това, че е измъчвал руски летци? Не! Пред него оставаха врагове, които трябваше да убие. И той даде знак на хората си да влязат в сградата през зеещите няколко прозореца на първия етаж.
Майорът водеше хората си, така както очакваха муджахидините. Заедно с него към стената на бункера побягнаха десет бойци, после под прикритието на огъня на останалата част от ротата те тръгнаха покрай стената към главния вход. Засега всичко върви добре, помисли си той. Да загуби само пет човека — и то при такава операция, — съвсем не беше много… Благодаря ви, руски приятели, за цялата тази военна подготовка, която ми дадохте.
Главната врата беше от стомана. Майорът лично заложи взривните заряди под двата долни ъгъла. Автоматите на руснаците гърмяха над главата му, но хората в бункера не знаеха къде се намираше той. Обаче това скоро щеше да се измени. И така той постави зарядите, опъна възпламенителните бикфордови фитили и се скри зад ъгъла.
Покришкин се присви, като чу шума на взрива. Обръщайки се, той видя как тежката стоманена врата прелетя през вътрешното помещение на бункера и се сгромоляса върху пулта за управление. Лейтенантът от КГБ бе моментално убит при взрива, когато хората на Покришкин се втурнаха, за да прикрият пробива в стената, навътре полетяха още три взривни заряда, хвърлени отвън. Нямаше накъде да бягат. Граничарите продължиха да стрелят с автоматите и убиха един от нападателите, но изведнъж избухнаха взривните пакети.