Но капитанът не можеше да го направи. По професия летец-изтребител — него спешно го прехвърлиха в Енгури, последния авиодиспечерски пункт, където един местен офицер от КГБ набързо го инструктира и му нареди да принуди американския самолет да се върне обратно. Той разбра, че не биваше да казва това, което току-що бе произнесъл.
— Но вие трябва да спрете този самолет! — извика генералът от КГБ.
— Тогава всичко е просто. Аз ще заповядам на моите МиГ-ове да го свалят — отговори капитанът със същия тон. — Ще ми дадете ли такава заповед, другарю генерал?
— Аз нямам такава власт. Вие сте длъжен да спрете самолета.
— Това е невъзможно. Можем да го свалим, но не можем да го принудим да спре.
— За куршум ли плачете? — попита генералът.
— Къде ли е той, по дяволите? — попита пилотът помощника си. Бяха видели самолета само веднъж, и то само за един ужасен миг. Те можеха да преследват нахлуващ самолет — само че този напускаше съветското въздушно пространство и всъщност не бе никакъв нарушител, и двамата го знаеха — с помощта на радиолокатор и можеха да го свалят с ракети, насочвани към целта с радар, но да се приближат до целта в тъмнината… Дори при относително светла нощ, ако се опиташ да приближиш един самолет, летящ без опознавателни светлини, означаваше, че рискуваш това, което американските летци изтребители на шега наричаха „лисица-четири“: едно мигновено и драматично стълкновение във въздуха, след което никой не остава жив.
— Хамър Лийд — чу се един глас в слушалките на пилота. — Говори Тулбокс. Има заповед да подходите към целта и да я принудите да се върне обратно. Целта сега е от вас в направление на дванадесет часа, на същата височина, разстояние три хиляди метра.
— И сам го зная — измърмори пилотът. Той виждаше пътническия самолет на радиолокатора, но не можеше да го зърне визуално, а по радара не беше в състояние да определи достатъчно точно разстоянието, че да получи предупреждение за неминуемо сблъскване. Той трябваше също да мисли за летеца на подчинения му МиГ, висящ едва ли не до крилото на неговия изтребител.
— Остани назад — разпореди се пилотът, обръщайки се към помощника си. — Той леко увеличи притока на горивото и мъничко измести лоста за управление надясно. МиГ-25 беше тежък, не особено повратлив изтребител и не беше лесен за управление. Под всяко едно от крилата висеше двойка ракети въздух-въздух и за да спре аероплана, той трябваше само да… Вместо да ми заповядат какво да направя, помисли си той, дошло там някакво си магаре, офицер от КГБ, да ме инструктира…
Ето. Той не забеляза самия самолет, но видя как една звезда за миг изчезна. Аха! Летецът дръпна към себе си лоста за управление, издигна се на неколкостотин метра и — най-после! — видя боинга на фона на морската повърхност. Бавно и внимателно той се придвижи напред, докато не се озова в същата вертикална плоскост — на двеста метра над него.
— Виждам светлини отдясно на борда — съобщи вторият пилот. — Изтребител, но не знам какъв е.
— Ако вие бяхте на негово място, какво щяхте да направите? — попита Фон Айк.
— Бих потърсил политическо убежище или бих ни свалил…
Руският летец, седящ отзад на подвижното кресло, беше притегнат и нямаше никаква представа какво следва да направи. Той беше отрязан от радиоканала, по който се водеха разговорите, и имаше достъп само до системата за вътрешна връзка. Всъщност неговата задача се състоеше да говори на руски в случай на неизбежна авария. Москва изискваше от тях да върнат самолета назад. Не знаеше защо, но… но какво мога да направя? — помисли си той.
— Ето го, плъзга се към нас.
Стремейки се да действа колкото се може по-внимателно, пилотът на МиГ-а изманеврира наляво. Той искаше да застане над кабината на боинга и после, намалявайки бавно височината, да принуди американския самолет да се снижава. За една такава маневра се изискваше необикновено умение и на летеца не му оставаше друго, освен да се надява, че и американският пилот притежава подобно майсторство. Той се разположи над кабината, мъчеше се да види… но…
Изтребителят МиГ-25 е проектиран като прехващач и летецът, седейки в кабината си, имаше много ограничено поле на видимост. И ето че сега самолетът, над който той летеше, изчезна от полезрението му. Той погледна напред. Крайбрежието беше само на няколко километра пред него. Дори и да успееше да накара американския самолет да се снижи, това щеше да стане над Балтийско море. Летецът дръпна лоста за управление към себе си, набра височина и се разгърна надясно.
— Тулбокс, говори Хамър Лийд — докладва той. — Американският самолет не иска да измени курса си. Направих всичко каквото можах, но отказвам да тръгна на таран с боинга без ясна и категорична заповед.