Нещо, което се беше случило тук, един нашумял случай, подробно описан от вестниците…
И след това, след като й подаде кълбото с преждата, той започна да й разказва за някаква снимка… Снимка на човек, извършил убийство — това каза той.
Мис Марпъл затвори очи и се помъчи да си припомни разказа му по-точно.
Доста объркана история… майорът я чул в клуба си… или в нечий друг клуб… Разказал му я лекар, който пък я чул от друг лекар… Някакъв лекар направил снимка на човек, излизащ от къщата си… Човек, който е извършил убийство…
Да, това беше то. Постепенно си припомняше подробностите…
И майорът й предложи да й покаже тази снимка… извади портфейла си и започна да рови в него… без да престава да говори…
След това той вдигна поглед… Но не към нея, а към нещо зад нея, зад дясното, й рамо по-точно. И тогава изведнъж майорът млъкна и лицето му почервеня още повече. Започна да прибира всичко в портфейла си с леко треперещи ръце и да говори с неестествено силен глас за слонски бивни!
След няколко секунди Хилингдън и Дайсън дойдоха при тях… Тогава мис Марпъл извърна глава, за да погледне зад дясното си рамо… Но там нямаше никой и нищо за гледане. Вляво от нея, на известно разстояние в посока към хотела, седяха Тим Кендъл и жена му, а малко по-нататък — едно семейство венецуелци. Само че майор Палгрейв не гледаше към тях…
Мис Марпъл продължи да разсъждава докато стане време за обяд.
След обяда не отиде да се повози с кола.
Вместо това обяви, че не се чувства добре и помоли да попитат доктор Греъм дали би бил така добър да дойде, за да я прегледа.
Глава четвърта
Мис Марпъл търси лекарска помощ
Доктор Греъм беше симпатичен около шестдесет и петгодишен човек. Беше практикувал на островите в продължение на много години, но сега вече почти не работеше и беше поверил повечето си пациенти на местните си колеги. Той поздрави мис Марпъл сърдечно и я попита от какво се оплаква. За щастие на нейната възраст винаги имаше по някое заболяване, от което би могла да се оплаче, макар и с известно преувеличение. Мис Марпъл се поколеба между „рамото ми“ и „коляното ми“, но най-накрая се спря на болките в коляното, които за жалост, както трябваше да признае, винаги бяха на разположение.
Доктор Греъм беше удивително любезен и не й посочи факта, че на нейната възраст подобни болки са нещо най-естествено. Предписа й едни от полезните малки хапчета, които са в основата на всяко лекарско предписание. Тъй като от опит знаеше, че повечето възрастни хора се чувстват самотни, когато дойдат на островите, той остана известно време при нея, за да побъбрят.
„Много мил човек — помисли си мис Марпъл. — И наистина се срамувам, че трябва да го лъжа, но не виждам какво друго мога да направя.“
Още от дете мис Марпъл се беше научила да уважава истината и искрено ненавиждаше лъжата. Само че понякога, когато сметнеше, че е неин дълг, тя можеше да си позволи да излъже и лъжите й звучаха удивително правдоподобно и убедително.
Мис Марпъл се прокашля, за да прочисти гърлото си, и както подобава на една възрастна дама, каза с притеснение и леко смущение:
— Докторе, искам да ви попитам за нещо… Не бих искала да го споменавам, но… но не знам какво друго да направя… Макар че всъщност никак не е важно… Само че за мен е много важно… Надявам се, че няма да сметнете това, което искам, за досадно или за недопустимо…
На тази увертюра доктор Греъм отговори съвсем учтиво:
— Нещо ви безпокои? Позволете ми да ви помогна.
— Свързано е с майор Палгрейв. Толкова жалко, че почина… Горкият… Когато научих тази сутрин, наистина ми дойде като гръм от ясно небе…
— Да — съгласи се доктор Греъм. — Наистина стана малко внезапно. Вчера майорът беше в прекрасно настроение…
Говореше любезно, но равнодушно. Очевидно не смяташе, че в смъртта на майор Палгрейв има нещо необяснимо. Мис Марпъл се зачуди дали пък тя самата не си въобразява неща, които не съществуват. Дали пък не беше станала прекалено мнителна? Може би повече не трябваше да се доверява на собствените си преценки? Не че в случая ставаше дума за преценка, не, просто за подозрение. Но вече беше започнала, така че трябваше да продължи.
— Вчера седяхме и си приказвахме — каза тя — и майорът ми разказваше интересни случки от живота си. Ходил е на толкова много места…
— Да, наистина — съгласи се доктор Греъм, който очевидно също не един път беше слушал отегчителните спомени на майора.