— След това заговори за семейството си или по-скоро за детските си години, а аз му разказах за моите племенници и той прояви интерес. Показах му снимка на един от племенниците си… Толкова мило момче… Е, вече не е съвсем момче, но за мен винаги ще си остане… Разбирате, нали?
— Напълно — каза доктор Греъм и се зачуди още колко време трябва да мине, за да разбере за какво всъщност става дума.
— Дадох му снимката, за да я разгледа и тогава дойдоха онези хора… Много мили хора… Които събират диви цветя и ловят пеперуди… полковник Хилингдън и жена му, ако не се лъжа и…
— О, да, зная. Хилингдън и Дайсън.
— Точно така. Та те дойдоха неочаквано и бяха в много добро настроение, поръчаха си напитки, след това седнаха при нас и се заприказвахме. Беше много приятно. Майорът трябва машинално да е прибрал снимката ми в джоба си. Тогава не обърнах много внимание, но после си спомних и си казах: „Трябва да напомня на майор Палгрейв да ми върне снимката на Дензъл“. Снощи пак си спомних за нея в ресторанта, когато свиреше оркестърът, но не исках да го безпокоя, защото толкова се забавляваше… Реших да оставя за днес сутринта… Само че тази сутрин… — мис Марпъл замълча, останала без дъх.
— Да, да — каза доктор Греъм. — Разбирам ви напълно. Естествено, искате да си вземете снимката. Това ли е всичко?
Мис Марпъл кимна в знак на съгласие.
— Да, точно това. Виждате ли, нямам друга такава снимка, а няма и негатив. Не искам да я загубя, защото горкият Дензъл почина преди пет или шест години. Той беше мой любимец… Само тази снимка ми беше останала за спомен… Помислих си… Надявах се… Дали няма да можете да я вземете? Не знам към кого другиго да се обърна, разбирате, нали? Не зная кой ще се разпореди с вещите на майора и… Толкова е трудно… Какво ли ще си помислят за мен, ако поискам такова нещо… Едва ли ще ме разберат… Никой не може да разбере какво означава тази снимка за мен…
— Да, да, естествено — успокои я доктор Греъм. — Разбирам ви напълно. В желанието ви няма нищо странно. Всъщност, ще се срещна с представител на властите съвсем скоро… погребението ще се състои утре. Днес трябва да дойде човек от местната администрация, за да прегледа вещите и документите на майора, след това ще се свържат с наследниците му… Както се прави в подобни случаи… Ако ми опишете тази снимка, ще мога да…
— Ами… направена е пред къщата… — каза мис Марпъл. — Един човек, искам да кажа Дензъл, тъкмо излиза през пътната врата. Снимал я е другият ми племенник, който обича да снима цветя… А там има един хибискус, ако не се лъжа, или друго красиво растение… Дензъл случайно е излязъл точно в този момент и снимката не е много хубава, размазана е малко… Но на мен ми харесваше и я запазих…
— Е, това е напълно достатъчно — каза доктор Греъм. — Мисля, че няма да има проблем да ви върнем снимката, мис Марпъл.
— Много сте мил, докторе! Наистина! Разбирате притеснението ми, нали?
— Да, естествено — отговори доктор Греъм и топло стисна ръката й. — И не се тревожете. Раздвижвайте коляното си всеки ден, само че внимателно. Ще ви изпратя таблетките. Вземайте по една три пъти дневно.
Глава пета
Мис Марпъл взема решение
На следващия ден се състоя погребалната церемония на майор Палгрейв. Мис Марпъл и мис Прескът присъстваха. Пасторът прочете опелото… и животът продължи както обикновено.
Смъртта на майор Палгрейв остана в миналото. Неприятно събитие, което скоро беше забравено. Животът тук се състоеше предимно от слънце, море и развлечения. Една мрачна посетителка беше прекъснала нормалния ход на нещата, хвърляйки за миг тъмната си сянка, но сега отново всичко беше както преди. Майорът беше от онези отегчителни хора, които държат непременно да чуеш спомените им, независимо че може и да нямаш особено желание да го направиш. Жена му беше починала преди много години. Той беше живял сам и беше умрял сам. И с тази си самота се бореше, като прекарваше колкото се може повече време сред хората и като се стремеше да живее колкото се може по-приятно. Палгрейв беше самотен, но същевременно и весел човек. Беше се наслаждавал на живота по свой собствен начин. А сега беше мъртъв, погребан и никой не се интересуваше кой знае колко от това. След седмица вече никой нямаше да си спомня за него, дори и бегло.
Единственият човек, за когото можеше да се каже, че усеща отсъствието на майор Палгрейв, беше мис Марпъл. Не заради някакви лични чувства към него, а защото той олицетворяваше един начин на живот, който тя познаваше и й беше близък. Когато човек остарява, така разсъждаваше тя, все повече свиква да слуша. Е, може би без кой знае какъв интерес, но… Все пак между нея и майора се бяха установили приятни отношения — като между двама души на една и съща възраст. Тези отношения бяха някак си топли и човешки… Не че тъгуваше за майора в истинския смисъл на думата, но все пак той й липсваше.