Следобеда след погребението, когато седеше на любимото си място с плетка в ръка, при нея дойде доктор Греъм. Тя остави иглите и го поздрави. Докторът заговори веднага, сякаш се извиняваше:
— Боя се, че ще трябва да ви съобщя неприятна новина, мис Марпъл.
— Така ли? Да не би да е за моята…
— Да. Боя се, че не успяхме да открием тази ваша снимка. Предполагам, че това е твърде неприятно за вас.
— Да, да, така е… Е, не е чак толкова важно в края на краищата. Чиста сантименталност. Давам си сметка за това. Значи я нямаше в портфейла на майор Палгрейв?
— Нямаше я. Не беше и сред другите му вещи. Намерихме само няколко писма, изрезки от вестници и други дреболии, но нито следа от снимката, която ми описахте.
— О, колко жалко — каза мис Марпъл. — Е, нищо не може да се направи. Много съм ви благодарна, доктор Греъм.
— Не, не ми костваше нищо. Зная много добре какво означават за човек тези семейни спомени особено когато стане на възраст.
Старата дама прие тъжната новина съвсем добре или поне така му се стори. Предположи, че майор Палгрейв е видял снимката в портмонето си, не е успял да си спомни как се е оказала там и я е хвърлил като нещо ненужно. Но, разбира се, тази снимка значеше много за мис Марпъл. Все пак тя прие вестта спокойно и философски.
Само че вътрешно мис Марпъл не беше нито спокойна, нито пък беше настроена философски. Трябваше й малко време, за да може да премисли нещата, но също така беше решена да използва докрай предоставилата й се възможност.
Тя поведе с доктора разговор, без изобщо да се стреми да прикрие вълнението си. Добрият човек, отдавайки залелия го водопад от думи на самотата на старата дама, положи усилие да отклони вниманието й от загубата на снимката и заговори приятни неща за живота на острова и за хубавите места, които вероятно би искала да посети. Едва ли би могъл да си обясни как разговорът отново се върна към смъртта на майор Палгрейв.
— Струва ми се много тъжно — каза мис Марпъл — да умреш сам и толкова далеч от дома. Макар че, доколкото разбрах от думите му, той е нямал семейство. Изглежда в Лондон също е живеел съвсем сам.
— Пътуваше много, струва ми се — отговори доктор Греъм. — Поне през зимата. Изглежда, не е понасял нашата английска зима. Не мога да го укоря за това.
— Разбира се, че не — отговори мис Марпъл. — А може и да е имало някаква друга причина, слаби бели дробове например… За да избягва зимата у дома…
— О, не. Не мисля така.
— Струва ми се, че е имал високо кръвно налягане. В днешно време толкова много хора страдат от това. Не е ли жалко?
— Той ви е говорил за това, така ли?
— О, не. Никога не го е споменавал. Някой друг ми каза.
— Аха.
— Струва ми се — добави мис Марпъл, — че при тези обстоятелства смъртта му не е нещо съвсем неочаквано.
— Може и да е — каза доктор Греъм. — Има много начини да се контролира кръвното налягане.
— Смъртта му на пръв поглед беше внезапна… Но предполагам, вие не сте изненадан?
— Така е, не се изненадах особено… При човек на неговата възраст… Но все пак не бих предположил, че ще стане толкова скоро. Честно казано, винаги ми е изглеждал в много добра форма. Но не съм го преглеждал лично. И никога не съм мерил кръвното му налягане.
— Може ли да се познае, искам да кажа, един лекар може ли да познае дали човек има високо кръвно налягане само по външния му вид? — попита мис Марпъл с невинно изражение на лицето.
— Само по външния вид едва ли — усмихна се доктор Греъм. — Трябва да се измери с апарат.
— Да, разбирам. Онази ужасна гума, която навиват около лакътя ти, и после надуват… Толкова мразя това! Но, слава Богу, моят лекар твърди, че кръвното ми налягане е много добро за възрастта ми.
— Е, това да се чува — каза доктор Греъм.
— Но пък майорът доста обичаше пунш — каза мис Марпъл замислено.
— Да. Алкохолът не е най-доброто нещо, ако имаш високо кръвно.
— Съществуват лекарства, доколкото разбрах?
— Да, има няколко вида. В стаята му намерихме флакон Серенит.