— Какви чудеса прави науката в наши дни! — възкликна мис Марпъл. — Лекарите могат да направят много, нали?
— Имаме един голям съперник — каза доктор Греъм. — Природата. И някой от добрите стари лекове също влизат в работа от време на време.
— Като да сложиш паяжина на порязано? — попита мис Марпъл. — Когато бях малка винаги правехме това.
— И много правилно — отвърна доктор Греъм.
— Или пък синап на гърдите при простуда и разтривки с камфоров спирт.
— Виждам, че знаете всичко — засмя се доктор Греъм и стана. — Как е коляното? Безпокои ли ви много?
— А, вече не. Доста по-добре е.
— Е, няма да се мъчим да отгатнем дали е заради лекарството или заради великата природа — каза доктор Греъм усмихнато. — Съжалявам, че не можах да ви бъда по-полезен.
— Но вие бяхте толкова мил! Честно казано, малко се срамувам задето ви загубих времето! Та, казахте, че в портфейла на майора не е имало снимки, така ли?
— О, имаше. Имаше една на майора като съвсем млад, възседнал пони за поло. И една с убит тигър… Той беше стъпил върху гърдите му… Такива снимки… Спомени от младостта. Но мога да ви уверя, че тази, която ми описахте, не беше сред тях…
— О, сигурна съм, че сте търсили както трябва! Не исках да кажа това! Просто ми беше интересно… Всички ние пазим подобни спомени…
— Съкровища от миналото — допълни докторът усмихнато.
Той се изправи и се сбогува.
Мис Марпъл остана на мястото си, загледана в палмите и морето. Известно време не взе плетката си. Сега знаеше един факт. Трябваше да помисли над него и да се опита да разбере какво означава той. Снимката, която майорът беше прибрал толкова бързо в портфейла си, не беше там след смъртта му. Самият той не би изхвърлил нещо такова. Тя видя как я прибра би следвало да се намери там след смъртта му. Би могло да откраднат парите му, но не и такова нещо… Освен ако няма много сериозна причина…
Лицето на мис Марпъл беше мрачно. Налагаше се да вземе решение. Трябваше ли или не да остави майор Палгрейв да лежи спокойно в гроба си? „Дънкан е мъртъв! След треската на живота, той спи сега спокойно“ — изрече тя тихо. Сега нищо не можеше да навреди на майор Палгрейв. Беше отишъл там, където нищо не можеше да го достигне. Дали пък не беше чисто съвпадение, че умря точно през тази нощ? Или пък не беше съвпадение? Лекарите приемаха смъртта на възрастните толкова лесно… Особено ако край леглото им открият флакон таблетки за кръвно налягане, които трябва да се вземат всеки божи ден… Но ако някой е взел снимката от портмонето на майора, същият човек би могъл да сложи край леглото му и таблетките… Тя лично никога не беше виждала майора да пие лекарства… Той никога не беше споменавал пред нея, че има високо кръвно налягане… Единственото нещо, свързано със здравето му, беше признанието: „Вече не съм толкова млад“. Да, понякога не му достигаше въздух, дишаше трудно, но само това. Някой друг спомена, че той има високо кръвно… Моли? Мис Прескът? Не можеше да си спомни кой.
Мис Марпъл въздъхна и се укори мислено. „Боже, Джейн! Какви мисли ти се въртят в главата! Нима не си измисляш всичко това? Възможно ли е? Тези подозрения основават ли се на нещо сериозно?“
Тя си припомни дума по дума, доколкото можеше, разговора си с майора за убийствата и убийците.
„О, Боже! — каза си мис Марпъл. — Дори и да… Не, не виждам какво бих могла да направя…“
Но знаеше, че поне ще се опита.
Глава шеста
В малките часове
I.
Мис Марпъл се събуди прекалено рано. Като повечето възрастни хора тя спеше съвсем леко и дълги часове лежеше будна, мислейки си за това, което трябваше да свърши на следващия ден или по-нататък. Обикновено това бяха лични, домашни неща, които не интересуваха никого, освен нея, но тази сутрин тя се бе замислила съвсем сериозно за едно убийство и какво би могла да направи, ако подозренията й се окажеха истина. Знаеше, че няма да е лесно. Тя разполагаше само с едно-единствено оръжие и то беше възможността да разговаря с хората.
Възрастните жени са склонни да приказват надълго и нашироко за най-различни неща. Околните често се отегчават, разбира се, но едва ли някой би ги заподозрял в тайни помисли. Мис Марпъл не би могла да задава въпроси направо. (Наистина, освен всичко останало, щеше да й е трудно да реши какво точно да пита.) Най-напред трябваше да научи малко повече факти за някои хора. Тя се замисли.
Вероятно не знаеше всичко и за самия майор Палгрейв, но дори и да знаеше, каква щеше да е ползата от това? Може би никаква. Майорът беше убит не заради тайните в живота си, не за да му отмъстят и не за да наследят парите му. Всъщност, макар и да беше жертва на това престъпление, то беше един от редките случаи, при които фактът, че познаваш пострадалия не можеше да те насочи към престъпника. Причината за смъртта му — според мис Марпъл не можеше да има някаква друга — се криеше в това, че майорът говореше прекалено много.