Доктор Греъм се обърна и много скоро заспа отново.
III.
В една от бедняшките къщурки край потока извън територията на хотела се събуди едно момиче на име Виктория Джонсън. То се обърна и седна в леглото. Това момиче от острова беше изящно създание с тяло от черен мрамор, на което би се възхитил всеки скулптор. Прекара пръсти през тъмната си къдрава коса и сбута с коляно в ребрата спящия отстрани мъж.
— Ей, събуди се!
Мъжът изсумтя и се обърна.
— Какво искаш? Виж колко е рано!
— Събуди се! Искам да ти кажа нещо.
Мъжът се надигна, протегна се и хубавите му бели зъби проблеснаха в тъмнината.
— Какво има? Какво те е прихванало?
— Онзи майор, който умря. Нещо не ми харесва. Нещо не е наред.
— И какво има толкова? Беше стар и умря, това е.
— Слушай, онези хапчета… за които ме попита докторът…
— Какво онези хапчета? Може да е изгълтал повече, отколкото трябва.
— Не, не е това. Слушай — момичето се наведе към него и заговори възбудено. Той изпусна една прозявка и легна пак.
— Няма нищо странно в това. Какви ги дрънкаш?
— Все едно, утре ще поговоря с мисис Кендъл. Струва ми се, че нещо не е наред.
— Няма смисъл да се тревожиш — каза мъжът, когото макар и без усложненията на съответната церемония, момичето считаше за свой съпруг.
— Не си търси белята — добави той и с прозявка се обърна на другата страна.
Седма глава
Сутрин на плажа
I.
Беше около десет часът сутринта. Ивлин Хилингдън излезе от водата и легна на топлия златист пясък на плажа пред хотела. Тя свали плувната си шапка и тръсна черната си коса. Плажната ивица не беше много голяма. Хората се събираха тук сутринта и към единадесет и половина мястото вече се превръщаше в център за светски разговори и срещи. Вляво от Ивлин, на един от екзотичните плетени столове, седеше сеньора Де Касперо — красива венецуелка. До нея седеше старият мистър Рафиъл, който сега беше доайен на „Златната палма“ и се ползваше с вниманието, с което може да бъде удостоен само стар и много богат инвалид. За него се грижеше секретарката му Естер Уолтърс. Обикновено тя носеше със себе си бележник и молив, за да може да стенографира и изпрати веднага телеграма или писмо, ако мистър Рафиъл решеше, че се налага. Самият мистър Рафиъл в плажно облекло изглеждаше невероятно сбръчкан. Костите му бяха покрити с висящи торби суха кожа. Макар и да приличаше на човек, който скоро ще умре, видът му беше останал непроменен най-малко от осем години — поне така се говореше. Над сбръчканите му бузи гледаха проницателни сини очи и сякаш единственото удоволствие в живота му беше да възразява грубо на всичко, което каже някой друг.
Мис Марпъл също беше на плажа. Както обикновено тя седеше, плетеше и следеше какво става наоколо почти без да се намесва в разговорите. Когато се намесеше, останалите почти винаги се изненадваха, защото обикновено забравяха за присъствието й. Ивлин Хилингдън я погледна снизходително и си помисли, че тя е една приятна стара бабка. Сеньора Де Касперо втри още малко плажно масло в дългите си красиви крака и затананика някаква мелодийка. Тя не беше от приказливите. Погледна недоволно бутилката плажно масло и каза тъжно:
— Това далеч не е толкова добро, колкото „Франгипанио“. Но тук не можеш да го намериш. Колко жалко. — И клепачите й се спуснаха отново.
— Сега ли ще се потопите в морето, мистър Рафиъл? — попита Естер Уолтърс.
— Ще се потопя тогава, когато реша — отговори той троснато.
— Единадесет и половина е — напомни му Естер.
— И какво от това? — изръмжа мистър Рафиъл. — Мислиш, че съм вързан за часовника, така ли? Вечно: „Прави това точно в толкова часа, онова точно в и двадесет, другото точно в без двадесет! Фу!“
Мисис Уолтърс се бе грижила за мистър Рафиъл достатъчно дълго време, за да си изработи свой собствен начин да се справя с него. Тя знаеше, че след влизането във водата ще му трябва доста време, за да се възстанови от усилието, и му беше напомнила за къпането десетина минути по-рано, за да може той да й възрази и след това да направи каквото трябва точно навреме, за да не закъснеят за обяд, при това, без да има чувството, че го командват.