— Не ми харесват тези еспадрили — намръщи се мистър Рафиъл и вдигна леко единия си крак. — Казах му на онзи глупак Джаксън, но той никога не слуша какво му говоря!
— Мога да ви донеса други, мистър Рафиъл. Да отида ли?
— Никъде няма да ходиш. Ще стоиш тук и ще пазиш тишина. Мразя хората, които се щурат насам-натам като кудкудякащи кокошки!
Ивлин помръдна на пясъка и протегна ръце встрани.
Мис Марпъл, погълната от плетката си — поне така изглеждаше за околните, — изпъна крака си и бързо го прибра с хиляди извинения.
— О, колко съжалявам мисис Хилингдън. Стори ми се, че ви ритнах.
— Няма нищо — отговори Ивлин. — Плажът е толкова тесен и наблъскан с хора.
— О, моля ви, не се местете. Аз ще дръпна стола си назад, за да не ви ритна отново.
Мис Марпъл премести стола си и продължи да говори възбудено като малко дете:
— Толкова е хубаво тук! Знаете ли, никога не съм идвала на тези острови. Мислех си, че не бива да ходя на такива места, но ето че съм тук и то благодарение добрината на племенника ми. Предполагам, че доста добре познавате тази част на света, така ли е мисис Хилингдън?
— Е, била съм на този остров един-два пъти… Също и на повечето други.
— О, да! Заради пеперудите и цветята. С приятелите ви… Или сте роднини?
— Приятели сме.
— Предполагам, че доста пътувате заедно заради общите си интереси. Така ли е?
— Да. От няколко години пътуваме заедно.
— Сигурно сте преживели много вълнуващи неща.
— Не мисля — отговори Ивлин. Гласът й беше равен, леко отегчен. Тя не успя да потисне прозявката си. — Изглежда вълнуващите неща винаги се случват на други хора.
— И не сте попадали на опасни отровни змии, на диви животни или на побеснели туземци?
„Какви глупости приказвам“ — помисли си мис Марпъл.
— Само насекоми са ни хапали — увери я Ивлин.
— Горкият майор Палгрейв — продължи мис Марпъл. — Веднъж го ухапала змия.
Това, разбира се, беше пълна измислица.
— Така ли?
— Не ви ли е разказвал този случай?
— Може и да е. Не си спомням.
— Предполагам, че го познавахте добре?
— Майор Палгрейв? Не. Много слабо.
— Винаги разказваше толкова интересни неща!
— Ужасен стар досадник! — възкликна мистър Рафиъл. — При това пълен глупак. Нямаше да умре, ако се беше грижил за себе си както трябва.
— Не е съвсем така, мистър Рафиъл — възрази мисис Уолтърс.
— Знам какво говоря! Ако човек се грижи за здравето си както трябва, не може да му се случи нищо! Погледнете мен! Лекарите ме бяха отписали преди години. Добре, казах си, аз имам собствени правила за здравето си и ще спазвам тях. И ето ме тук.
Той се огледа гордо наоколо.
Наистина изглеждаше доста невероятно, че е там.
— Горкият майор Палгрейв имаше високо кръвно налягане — каза мисис Уолтърс.
— Глупости! — отговори мистър Рафиъл.
— Но това е истина — намеси се Ивлин Хилингдън. Гласът й неочаквано стана властен, нетърпящ възражение.
— Кой ви каза това? — попита мистър Рафиъл. — Той ли?
— Някой ми го каза.
— Лицето му беше много червено — подкрепи я мис Марпъл.
— Това нищо не значи — възрази мистър Рафиъл и добави: — Освен това съм сигурен, че не е имал високо кръвно, защото сам той ми е казвал.
— Как така ви е казвал? — попита неуверено мисис Уолтърс. — Струва ми се, че човек невинаги знае какво му има.
— Знае. Веднъж, когато се наливаше с любимите си пуншове, му казах: „Трябва да внимаваш с яденето и пиенето. На твоята възраст можеш да вдигнеш кръвното.“ А той ми отговори, че нямало за какво да се притеснява, защото кръвното му било отлично за неговата възраст.
— Но е вземал лекарства, струва ми се — намеси се още веднъж в разговора мис Марпъл. — Някакви таблетки… Казваха се… Нещо като Серенит, струва ми се.
— Ако питате мен — каза Ивлин Хилингдън, — той просто не е искал да признае, че му има нещо и че може да е болен. Струва ми се, че беше от тези, които не смеят да признаят, че са болни, защото се страхуват.
Изглежда това беше твърде дълго изречение за нея. Мис Марпъл погледна замислено чернокосата й глава.
— Бедата е — каза мистър Рафиъл с нетърпящ възражение тон, — че прекалено много хора обичат да обсъждат заболяванията на другите. Всички си мислят, че ако прехвърлиш петдесетте, неизбежно ще умреш от хипертония, коронарна тромбоза или нещо подобно. Глупости! Щом като някой ви каже, че му няма нищо, значи му няма нищо! Човек познава собственото си здраве най-добре. Колко е часът? Дванадесет без четвърт? Трябваше да се потопя в морето отдавна! Защо не ми напомняш за тези неща, Естер?