Мисис Уолтърс не реагира. Тя стана и доста сръчно помогна на мистър Рафиъл да се изправи на краката си, след което внимателно го придружи до водата. Влязоха в морето заедно.
Сеньора Де Касперо отвори очи и промърмори:
— Колко грозни са старите мъже! О, колко са грозни! Трябва да ги убиват на четиридесет… Дори на тридесет и пет! Нали?
Към тях се приближиха Едуард Хилингдън и Грегъри Дайсън.
— Как е водата, Ивлин?
— Както винаги.
— Никакво разнообразие, а? Къде е Лъки?
— Не зная — отговори Ивлин.
Мис Марпъл отново погледна черната й коса замислено.
— А сега ще се направя на кит — обяви Грегъри. Той хвърли на пясъка шарената си лятна риза и се спусна към водата с пухтене и ръмжене, размахвайки ръце, пльосна се във вълните и заплува бърз кроул. Едуард Хилингдън седна на пясъка до жена си. След малко я попита:
— Ще влезеш ли пак?
Тя се усмихна, сложи си шапката за плуване и тръгна с мъжа си към морето по доста по-обикновен начин.
Сеньора Де Касперо отново отвори очи.
— Първо си помислих, че тези хора са на сватбено пътешествие. Той се държи така очарователно с нея… А после разбрах, че са женени от осем… девет години! Не е ли невероятно?
— Чудя се къде ли е мисис Дайсън? — каза мис Марпъл.
— Тази Лъки? Сигурно е с някой мъж.
— Така ли… смятате?
— Убедена съм — отговори сеньора Де Касперо. — Тя е от тези. Само че вече не е толкова млада и очите на мъжа й непрекъснато шарят наоколо… През цялото време пуска въдици, за да улови някоя рибка… Знам.
— Да — отговори мис Марпъл. — Сигурна съм, че знаете.
Сеньора Де Касперо я погледна с изненада. Явно не беше очаквала да чуе нещо толкова язвително от устата на тази бабка.
Само че мис Марпъл гледаше вълните с добродушно, невинно изражение.
II.
— Може ли да поговоря с вас, мадам, мисис Кендъл?
— Да, разбира се — каза Моли. Тя седеше на бюрото си в канцеларията.
Виктория Джонсън, висока и стройна в бялата си униформа, влезе вътре и затвори вратата с тайнствено изражение на лицето.
— Искам да ви кажа нещо, мисис Кендъл, моля.
— Да? Какво има?
— Не знам. Не съм сигурна. Възрастен господин, който умря. Господинът майор. Умрял докато спи.
— Да, да. И какво?
— В стаята му имало шишенце хапчета и доктор питал за тях.
— Да?
— Доктор каза: „Я да видим какво има на рафт в баня“. И погледнал, нали. Имало паста за зъби, хапчета за стомах, аспирин, разслабително, крем за бръснене, одеколони и едни хапчета в шишенце. Серенит казвали.
— Да? — подкани я Моли още веднъж.
— И доктор видял тях. Само кимнал с глава. Но аз почнала да мисли след това. Тези хапчета нямало там преди. Не виждала в негова баня преди. Другите виждала. Аспирин и паста за зъби и другите — виждала. Но не това Серенит. Това не забелязала там.
— Така ти се струва — каза Моли озадачена.
— Не знае какво ми се струва — отговори Виктория. — Мисля това не наред и решила да каже. Дали вие да не каже на доктор? Може това неслучайно. Може някой сложил там, за да пие майор и умре.
— О! — възкликна Моли. — Това ми се струва съвсем невероятно.
Виктория поклати глава:
— Човек никога не знае… Хора правят толкова лоши неща…
Моли погледна през прозореца. Гледката напомняше някакъв земен рай. С морето, слънцето, кораловия риф, музиката, танците — истинска райска градина. Но дори и в рая е имало тъмна сянка — сянката на змията… Лоши неща… колко ужасно е да чуеш такива думи!
— Ще проверя, Виктория — каза Моли рязко. — Не се тревожи. И най-вече, не пускай никакви глупави слухове.
Тим Кендъл влезе тъкмо когато Виктория, някак си неохотно, излизаше през вратата.
— Проблеми ли има, Моли?
Моли се поколеба. Но Виктория без никакво съмнение щеше да отиде и при него, така че му разказа всичко.
— Не мога да разбера с какво тези празни приказки могат да… И какви всъщност са тези хапчета?
— Не зная, Тим. Вчера доктор Робъртсън каза, че са за кръвно налягане струва ми се.