— Камък паднал от сърцето — усмихна се момичето и показа блестящите си бели зъби.
Но камъкът продължаваше да лежи на сърцето на доктор Греъм. Неясното безпокойство, което го беше обзело през нощта, сега започна да добива съвсем ясни очертания.
Глава осма
Разговор с Естер Уолтърс
— Този хотел не е това, което беше преди — каза мистър Рафиъл, след като забеляза, че мис Марпъл приближава към мястото, където седеше той със секретарката си. — Не можеш да помръднеш, без някоя стара кокошка да се напъха в краката ти. Защо им е на тези възрастни госпожи да идват на островите?
— А къде според вас трябва да ходят? — попита Естер Уолтърс.
— В Челтнам например — отговори веднага мистър Рафиъл. — Или в Борнмът, или в Торки, или в Ландиндрод Уелс. В Англия има богат избор. Там им харесва, чувстват се съвсем добре.
— Те и без това невинаги могат да си позволят да идват на тези острови — забеляза Естер. — Не всички са имали вашия късмет.
— Точно така — сряза я мистър Рафиъл. — Натрий ми главата. Какво съм аз? Купчина болящи стави и стари кокали! А ти ми завиждаш и за най-малкото облекчение, което мога да си позволя! Освен това не вършиш никаква работа! Защо още не си написала онези писма?
— Нямах никакво време!
— Ще се заемеш ли най-накрая с тях? Доведох те тук, за да свършиш някоя и друга работа, а не за да се печеш на слънце и да показваш прелестната си фигура!
Някои хора биха сметнали забележките на мистър Рафиъл за съвсем груби и лишени от основания, но Естер Уолтърс беше работила при него няколко години и знаеше много добре, че работодателят й е като куче, което повече лае, отколкото хапе. Той страдаше от болки почти непрекъснато и острите забележки изглежда му помагаха да получи облекчение. Каквото и да й кажеше, тя оставаше невъзмутима.
— Хубава привечер, нали? — каза мис Марпъл, когато спря край тях.
— Защо не? — отговори мистър Рафиъл. — Нали заради това сме дошли тук?
Мис Марпъл се засмя звучно.
— Толкова суров човек сте! Реших, че щом за англичаните времето е типична тема за разговор… Тук човек забравя… О, Боже! Взела съм другата прежда!
Мис Марпъл остави чантата с нещата си за плетене върху масичката и забърза към бунгалото си.
— Джаксън! — изкрещя мистър Рафиъл.
Джаксън се появи.
— Помогни ми да вляза вътре. Ще направим масажа сега, преди тази кудкудякаща кокошка да се е върнала. Не че има някаква полза от този масаж, но…
След като каза това, мистър Рафиъл се остави да го изправят на крака и да го поведат към бунгалото. Естер Уолтърс проследи двамата с поглед и отново се обърна, когато мис Марпъл се върна с кълбо прежда и седна до нея.
— Надявам се, че не ви притеснявам — каза мис Марпъл.
— Не, разбира се — отговори Естер Уолтърс. — След малко трябва да напиша едни писма, но мога да си позволя още десетина минути на слънце.
Мис Марпъл се намести удобно и започна да говори с мек, приятен глас. Докато говореше, се помъчи да прецени що за човек е Естер Уолтърс. На външен вид не беше нещо особено, но ако опиташе, би могла да стане дори привлекателна. Мис Марпъл се зачуди защо не го прави. Разбира се, не беше изключено мистър Рафиъл да не одобрява такива неща, но все пак й се струваше, че не би имал нищо против. Той беше толкова зает със самия себе си, че ако не го оставеше да се почувства пренебрегнат, Естер би могла да се превърне дори в красива горска фея, без той изобщо да забележи промяната. Освен това мистър Рафиъл винаги си лягаше рано, така че вечер — с всичките тези танци и музиката, Естер Уолтърс лесно би могла да… Мис Марпъл се замисли, за да намери точната дума, без да престава да разказва весело за посещението си в Джеймстаун… А, да! Би могла да разцъфти! Във вечерните часове Естер Уолтърс би могла да разцъфти.
Мис Марпъл внимателно насочи разговора към Джаксън.
За него Естер Уолтърс говореше доста неясно.
— Той е много способен — каза тя. — Квалифициран масажист.
— Предполагам, че работи при мистър Рафиъл от дълго време?
— О, не… около девет месеца, струва ми се…
— Женен ли е? — осмели се да попита мис Марпъл.
— Да е женен? Не, не мисля… — отговори Естер леко изненадана. — Не е споменавал такова нещо… — Не, определено не е женен — добави тя след малко, но лицето й изразяваше неувереност.