Погледът й се спря върху масата на мистър Рафиъл. За него се знаеше, че е невероятно богат, че всяка година идва на островите и че е полупарализиран. Приличаше на граблива птица. Дрехите висяха върху слабото му сгърчено тяло. Би могъл да е на седемдесет, осемдесет, дори на деветдесет. Очите му бяха хитри и той често се държеше грубо, но хората не се обиждаха — отчасти защото беше толкова богат, отчасти защото беше обаятелен и те караше да мислиш, че човек като него някак си има право да се държи грубо, ако пожелае.
До него седеше секретарката му, мисис Уолтърс. Тя имаше кестенява коса и приятно лице. Мистър Рафиъл много често се държеше грубо с нея, но тя сякаш не забелязваше — не толкова от желание на всяка цена да му угоди, колкото заради това, че не беше чувствителна по природа. Държеше се като добре обучена болногледачка. „Не е изключено и да е била медицинска сестра“ — помисли си мис Марпъл.
Появи се един млад мъж с бяло сако и застана до масата на мистър Рафиъл. Старият човек вдигна поглед към него, кимна му и му посочи стол. Младежът седна. „Мистър Джаксън, предполагам — каза си мис Марпъл — прислужникът му.“
Тя разгледа новодошлия с известно внимание.
II.
В бара Моли Кендъл изпъна гръб и събу обувките с високи токчета. От терасата дойде Тим и застана до нея. В момента при тях нямаше никого.
— Уморена ли си, скъпа? — попита Тим.
— Малко — отвърна тя. — Краката ме наболяват.
— Не ти е лесно, зная. Всичкото това… Не, не е лека работа.
Тим я погледна угрижено. Моли се засмя.
— О, Тим! Не говори глупости! Тук е прекрасно! Страхотно е! Винаги съм си мечтала за нещо такова и сега мечтата ми се сбъдна!
— Да, сигурно би било много приятно, ако си само гост. Но да се грижиш за всичко… това все пак е работа.
— На този свят не можеш да получиш нищо, ако сам не дадеш, нали? — каза Моли Кендъл.
Тим Кендъл се намръщи.
— Мислиш ли, че всичко е както трябва? Че ще успеем? Че ще се справим?
— Разбира се!
— Не ти ли се струва, че хората си казват: „Не е както преди, когато собственици бяха семейство Сандерсън“?
— Естествено е някои хора да мислят така… Винаги има такива! Но те са като стари, запънали се в калта магарета. Сигурна съм, че се представяме много по-добре от семейство Сандерсън. Ние сме по-симпатични от тях. Ти очароваш старите бабки и непрекъснато ухажваш дамите на четиридесет или петдесет. Аз пък правя мили очички на възрастните господа и ги карам да се чувстват на осемнадесет… Или пък се правя на милата малка дъщеря, каквато по-сантименталните съжаляват, че нямат. О, справяме се чудесно!
Лицето на Тим отново се разведри.
— Щом смяташ така… Понякога се плаша. Рискувахме всичко, за да започнем това тук… Зарязах работата си…
— И съвсем правилно — прекъсна го Моли бързо. — Тя щеше да те унищожи.
Той се засмя и целуна върха на носа й.
— Казах ти, че всичко е наред. Защо вечно се тревожиш? — попита Моли.
— Такава ми е природата, предполагам — отговори Тим. — Винаги си мисля… Ами ако нещо се случи…
— Какво може да се случи?
— О, не зная. Някой може да се удави например.
— Много трудно. Това е един от най-безопасните плажове наоколо. И онзи огромен швед е винаги на поста си.
— Аз съм глупак — каза Тим Кендъл. Той се поколеба и добави: — Вече не сънуваш такива сънища, нали?
— Това беше някаква глупост — каза Моли и се засмя.
Глава трета
Смърт в хотела
Както обикновено мис Марпъл поръча да й занесат закуската в леглото. Чай, едно варено яйце и резенче папая.
„Плодът на острова — помисли си мис Марпъл — е доста разочароващ“. И вечно папая. Ако сега можеше да си хапне една хубава ябълка… Но изглежда ябълките тук бяха нещо непознато.
Сега, след като беше прекарала тук цяла седмица, тя напълно се беше освободила от навика да пита какво е времето навън. Времето винаги беше едно и също — хубаво. Без никакви интересни отклонения.
— Многоликото великолепие на един английски ден — промърмори тя сама на себе си и се зачуди дали това е цитат или сама го е измислила.
Разбира се, тук имало и урагани, поне така й казаха. Само че мис Марпъл не причисляваше ураганите към „времето“, според смисъла, който влагаше в тази дума. По своята същност те повече напомняха Божии дела. Наистина, понякога валеше дъжд — кратки порои, които продължаваха по пет минути, след което изведнъж спираха. Всичко и всички плувваха във вода и след още пет минути изсъхваха.