— По дяволите! — натисна ядно Лиз стартера на мотопеда и с остър обратен завой подкара по улицата. Тайно се бе надявала времето да е лошо и да вали дъжд.
Той всячески се опитваше да я въвлече в тази история. И сега виждаше пред погледа си сивите му очи, които се взираха в нея, изпълнени с мрачно търпение, чуваше тихия му, настоятелен глас. Джоунъс Шарп беше от тоя тип хора, които спокойно изслушваха отказа, но имаха захапката на булдог и можеха да чакат колкото се наложи, докато не чуят положителен отговор. При други обстоятелства би се възхитила на това му качество. Точно упоритостта беше помогнала на самата нея да започне и да успее в бизнеса, когато наоколо клатеха недоверчиво глави и я предупреждаваха за рисковете. Ала да изпитва възторг към Джоунъс Шарп тя не можеше да си позволи. Да следи и контролира чувствата си бе толкова важно, колкото и стриктно да следи сметките си.
Не може да му помогне, помисли отново. Въздухът нежно я лъхаше в лицето. Всичко, което знаеше за Джери, го бе повторила най-малко по два пъти. Беше й мъчно, разбира се, и дори сама скърбеше донякъде за мъжа, когото едва познаваше, но разкриването на убийството си бе грижа на полицията. На Джоунъс Шарп не му беше тук мястото.
То си бе нейното място, каза си и почувства как успокояващо й подейства карането в свежото утро. Улицата бе неравна, кърпена на повече места, отколкото бяха читавите участъци, ала Лиз знаеше къде да извие и заобиколи дупките. От двете й страни имаше къщи със сочна зелена трева в дворовете и надвиснали лозници. По въжетата вече се вееха проснати дрехи. От нечии отворени прозорци долитаха звуците на ежедневието — бръмченето на радио с ранните новини, гласове на деца, които довършваха закуската си или някакви домашни задължения преди училище. Тя зави зад ъгъла и продължи, без да намалява скорост.
Заредиха се магазини, още затворени. Пред вратата на бакалията сеньор Песадо се помайваше с връзка ключове. Лиз натисна клаксона и двамата си помахаха за поздрав. Подмина я такси, поело надолу по пътя към летището, за да причака подранили пътници. След малко вече усети мириса на морето. Както винаги, ободряващо свеж. На последния завой погледна разсеяно назад в огледалото. Странно, помисли си, не беше ли мярнала тази малка синя кола и вчера? Но когато свърна към паркинга на хотела, колата изпухтя нататък по пътя.
Договорката на Лиз с управата на хотела бе от взаимна изгода. Нейният павилион за плувна екипировка граничеше с плажната ивица на хотела и подпомагаше бизнеса и на двете страни. Все още когато се отбиваше там, за да вземе обяда на екскурзиантите, тя неизменно си спомняше двете години, прекарани в миене на подове и оправяне на легла.
— Буенос диас, Маргарита.
Младата жена с кофа и дълга четка в ръка се усмихна.
— Буенос диас, Лиз. Комо еста?
— Биен. Как е Рикардо?
— Расте като гъба — Маргарита натисна бутона на служебния асансьор. Ставаше дума за сина й. — Фейт скоро си идва, нали? Той ще й се зарадва.
— Аз също — отвърна Лиз.
С Маргарита бяха работили заедно, постилали чаршафи, сменяли хавлии, чистили стаи. Беше нейна приятелка, както и много други, които бе срещнала на острова и които бяха проявили симпатия и човечност към младото момиче с дете в утробата и без венчален пръстен на ръката.
Тя можеше да излъже. Дори и с неопитните си осемнадесет години би могла да купи десетдоларова златна халка и лесно да съчини някаква история за развод или овдовяване. Ала беше упорита и твърдоглава. Бебето, което растеше вътре в нея, беше нейно. Само нейно. Не се срамуваше и не искаше да разправя лъжи.
В осем без петнадесет прекоси плажа към своя павилион, помъкнала голяма хладилна чанта с два обяда и още една по-малка с живата стръв. Морето беше тихо, водата прозрачна и топла. Тук и там по повърхността вече стърчаха шнорхели. Самата Лиз с удоволствие би се отдала на това занимание, ако имаше как.
— Лиз! — към нея вървеше невисок слаб мъж и клатеше глава. Над горната си устна имаше тънки като молив мустачки, а в черните очи усмивка. — Много си кльощава да влачиш такива тежести.
Тя спря да си поеме дъх и го изгледа отгоре до долу. Нямаше друго върху себе си, освен плътно прилепнали бански гащета. Фигурата му бе дребна, но жилава и стегната. Знаеше, че му бяха приятни откровените или скришни погледи, които му отправяха жените по плажа.
— Не повече от теб, Луис. Не ми бери грижа.
— Значи днес си с рибарската лодка? — пое той голямата чанта и тръгна редом. — Наложи се да поразместя графика. Имаме тринадесет записани за стъклодънката тази сутрин. Двете водолазни също излизат, тъй че казах на братовчед ми Мигел да попълни екипажа. Става ли?