Джоунъс се настани в стола и килна шапката си назад.
— А вие?
— Аз се връщам при руля. Ще поддържам бавна и равномерна скорост, за да издърпаме рибата и да не й дадем възможност да се отскубне — Лиз събра косата си с ръка и я отметна на гърба. — Има и по-добри места нататък, но защо да си хабя горивото, щом уловът не ви интересува.
Той се подсмихна и се облегна назад.
— Разумно. Така си и мислех, че сте разумна.
— Налага ми се.
— Защо дойдохте на острова?
Без да обръща внимание на въдицата, Джоунъс извади цигара.
— Вече прекарахте тук известно време. Трябва ли да питате?
— И в родината ви има красиви места. Щом сте тук от десет години, сигурно сте били дете, когато сте напуснали Щатите.
— Не, не бях дете — отвърна му. Нещо в начина, по който го каза, го накара пак да се вгледа внимателно в нея и да потърси тайната, която тя очевидно криеше. — Дойдох, защото това изглеждаше най-доброто, което можеше да се направи. И беше най-доброто. Когато бях малка, родителите ми идваха тук почти всяка година. Обичаха да се гмуркат.
— Преселили сте се всички тук?
— Не, пристигнах сама — този път гласът й беше равен и безизразен. — Не сте платили двеста долара, за да приказваме за мен, господин Шарп.
— Това ми помага да получа някаква представа. Споменахте, че имате дъщеря. Къде е тя?
— Учи в Хюстън, там живеят родителите ми.
Да хвърли детето и отговорностите на бабата и дядото и да живее на тропически остров. Това би могло да му прозвучи зле, ала не и да го учуди. Той всмукна дълбоко от цигарата и продължи да съзерцава профила й. Нещо не се връзваше. Не беше съвсем така.
— Сигурно ви е мъчно за нея.
— Ужасно — отрони Лиз. — След няколко седмици се прибира и ще прекараме лятото заедно. Септември винаги идва твърде бързо. — Тя зарея поглед и продължи да говори сякаш на себе си. — Но е за добро. Родителите ми прекрасно се грижат за нея и тя получава отлично образование, взима също уроци по пиано и балет. Изпратиха ми снимки от продукцията и…
Очите й внезапно и без всякакво предупреждение се напълниха със сълзи. Обърна се срещу вятъра да ги пресуши, ала Джоунъс ги бе забелязал. Седеше и пушеше мълчаливо, за да й даде време да се съвземе.
— Връщали ли сте се някога в Щатите?
— Не.
Лиз преглътна и мислено се нарече глупачка. Заради снимките е, каза си. Получи ги с вчерашната поща. На тях нейното момиченце беше облечено с розова балетна пачка.
— Криете ли се от нещо? — тя се обърна рязко. Сълзите бяха сменени от гневен израз. Тялото й се опъна като натегната за стрелба тетива. Той вдигна примирително ръце. — Извинявам се. Навик ми е да си пъхам носа в чуждите тайни.
Лиз си наложи да се отпусне, да потуши яда си, както отдавна се бе научила да прави.
— Добър начин да го загубите, господин Шарп.
Джоунъс се подсмихна.
— Това също е една възможност. Но винаги съм мислел, че си заслужава риска. Казват ви Лиз, нали?
Веждата й се изви под пилеещите се от вятъра кичури.
— Приятелите ми ме наричат така.
— Отива ви, освен когато опитвате да се държите надменно. Тогава повече ви подхожда Елизабет.
Тя му отправи пълен със стаен гняв поглед, убедена, че той нарочно се стараеше да я ядоса.
— Никой не ме нарича Елизабет.
Джоунъс се ухили насреща й.
— Защо не спяхте с Джери?
— Моля?
— Да, определено Елизабет. Вие сте красива жена, по един особен начин — той подхвърли комплимента така нехайно, както и угарката от цигарата във водата. — Джери си падаше по хубавите жени. Не мога да проумея защо не сте били любовници.
За миг, само за миг й мина през ум, че никой от много отдавна не й бе казвал, че е красива. Едно време имаше нужда да чува такива думи. Сега те не й трябваха. Облегна се на парапета, скръсти ръце и му отправи убийствен поглед.
— Защото не исках. Навярно ви е трудно да го проумеете, след като толкова си приличате, ала не намирах Джери за неустоим.
— Така ли? — отпуснат спокойно точно толкова, колкото Лиз бе напрегната, Джоунъс отвори хладилната чанта и й предложи бира. Тя поклати глава отрицателно и той я отвори за себе си. — А какъв го намирахте?
— Той се рееше без цел и случаят го довея в живота ми. Взех го на работа, защото имаше остър ум и як гръб. Истината е, че не очаквах да се задържи повече от месец. Хората като него не ги свърта на едно място.
Макар и да не бе помръднал, Джоунъс се беше превърнал целият във внимание.
— Хората като него?
— Тези, които търсят най-бързия и лесен начин. Работеше, защото искаше да яде, но вечно говореше за големия удар — този, за който няма нужда да се поти.