— Не мисля, че сте особено приятен човек, господин Шарп.
— Не съм — извърна се Джоунъс бавно и прикова поглед в очите й. — Освен това не съм безобиден. Знайте, че ако аз направя опит, и двамата ще го вземем на сериозно.
Тя понечи да отговори, ала забеляза, че кордата на въдицата се натяга.
— Хванахте риба, господин Шарп — рече сухо. — По-добре се вържете, иначе ще ви отнесе през борда.
Врътна се на пети, върна се на мостика и остави Джоунъс да се оправя сам.
Трета глава
Беше залез-слънце, когато Лиз спря мотопеда под навеса отстрани на къщата. Колкото и безпокойства да й беше причинил Джоунъс, колкото и да я бе ядосал през трите им кратки срещи, тя имаше неговите двеста долара. А той — своята петнадесеткилограмова риба, независимо дали я искаше, или не. Аз съм си изпълнила задълженията, помисли Лиз, като подрънкваше с ключовете.
Ха, заслужаваше си да се види физиономията му, когато се беше озовал на другия край на въдицата срещу мятащото се раздразнено рибище. Сигурна беше, че Джоунъс щеше да го остави да се откачи, ако тя не се бе изхилила самодоволно. Голям инат е, рече си отново. Да, при други обстоятелства това му качество би спечелило възхищението й. Той самият също.
Въпреки че Лиз грешеше относно неумението му да борави с въдицата, Джоунъс изглеждаше така напълно сащисан при вида на лежащата в краката му риба върху палубата, че почти й дожаля. Но за неин късмет това й помогна лесно да се измъкне, щом спряха на пристана. Наоколо се скупчиха зяпачи да видят улова и да го поздравят и той не бе в състояние да я спре и задържи.
Сега й предстоеше една дълга и спокойна вечер. Дъждовна, ако се съдеше по наближаващите от изток облаци. Тя влезе в къщата и остави вратата отворена за вече ухаещия на дъжд въздух. Включи по навик вентилаторите, после и радиото. До сезона на ураганите оставаха месеци, ала внезапните тропически бури бяха непредсказуеми. Достатъчно такива беше преживяла, за да се отнася към тях с пренебрежение.
Отиде в спалнята да се съблече и отмие под душа потта и солта от прекарания в морето ден. Вече беше се смрачило и Лиз посегна към ключа на лампата, когато я спря внезапна блуждаеща мисъл. Не беше ли оставила щорите вдигнати тази сутрин? Сега лежаха пуснати до долу, чак до перваза на прозореца. Тя ги гледаше озадачено. Странно, беше сигурна, че ги бе вдигнала, а и защо шнурът не бе окачен върху кукичката? Беше изключително педантична към такива подробности, може би защото беше свикнала в лодката винаги да закрепва сигурно въжетата.
Още се колебаеше, дори когато светлината обля стаята, после сви рамене. Трябва тази заран да е била по-разсеяна, отколкото си мислеше. Джоунъс Шарп й отнемаше твърде много от времето и прекалено ангажираше мислите й. Нищо чудно за мъж като него, но Лиз отдавна бе минала този етап в живота си, когато един мъж можеше да го направлява. Той направо й пречеше с присъствието си, защото трябваше да му отделя време, а времето за нея беше ценно, то беше нейната стока. Сега, след като предизвика разговора, за който настояваше, нямаше да я преследва повече. С известно смущение си спомни обаче усмивката му. Най-добре беше да се маха, да върви, откъдето е дошъл, а тя да се заеме със своите работи.
За свое успокоение отиде до прозореца и намота шнура около кукичката. От дневната радиото съобщи за приближаващ порой, после се разнесе музика. Лиз затананика в такт и реши първо да хапне малко от останалата пилешка салата, а после да се изкъпе и да се залови с днешните сметки.
Понечи да се обърне, когато нечия ръка се уви светкавично около шията й и я остави без дъх. Мярна метален отблясък. Преди да разбере какво става, усети опряното острие на нож.
— Казвай къде са?
Гласът просъска в ухото й на испански. Тя посегна инстинктивно нагоре към впилата се в гърлото й ръка. Усети под пръстите си твърда плът и метална гривна. Наби нокти, докато се бореше за глътка въздух, ала острието заплашително прободе врата й.
— Какво искаш? — обърканите й от ужас мисли отчаяно препускаха. Имаше по-малко от петдесет долара в наличност и никакви ценни бижута, с изключение на една перлена огърлица, останала от баба й. — Портмонето ми е на масата. Можеш да го вземеш.
Злобното дръпване за косата я накара да извика от болка.
— Казвай къде ги е сложил?
— Кой? Не разбирам за какво говориш?
— Шарп. Край на играта, сладурче. Ако искаш да живееш, казвай къде е дянал парите.
— Не зная — върхът на ножа се заби в нежната кожа. Усети как нещо топло започна да се стича надолу. Обхвана я див ужас. — Не съм виждала никакви пари! Виж сам — тук няма нищо!