— Вече гледах — непознатият я стисна още по-силно и от недостиг на въздух погледът й се замъгли. — Шари умря бързо. Ти няма да имаш този късмет. Кажи ми къде са и нищо няма да ти се случи.
Ще я убие, мярна се бързо през ума й. Щеше да умре заради нещо, от което и понятие си нямаше. Пари… Искаше пари, а Лиз имаше само петдесет долара в себе си. Фейт! Прималя й, едва не припадна, когато се сети за дъщеря си. На кого ще я остави? Кой щеше да се грижи за нея? Прехапа устни, докато болката не проясни съзнанието й. Не биваше да умира.
— Моля те… — омекна в ръцете му. — Не мога да говоря, нямам въздух.
Хватката му леко се охлаби. Тя се стовари рязко върху му и когато той политна и отстъпи неволно крачка назад, Лиз с все сила замахна с лакът. Не си направи труд да се обърне, а обезумяла от страх се втурна сляпо към вратата. Подхлъзна се на килимчето, но успя да запази равновесие, хукна навън и закрещя за помощ.
Най-близките съседи се намираха на стотина метра. Прескочи ниската ограда, която делеше дворовете им, и затича нататък. Като преплиташе крака и хлипаше, се заизкачва по стълбите. Вратата се отвори и в този миг чу скърцането на гуми върху грапавия чакълест път зад гърба си.
— Той се опита да ме убие — успя да изрече и загуби съзнание.
— Нямам никаква нова информация за вас, господин Шарп — Моралес седеше в малкия си, спретнат кабинет с изглед към брега. Папката върху бюрото беше прекалено тънка, въпреки желанието му. Разследването не беше стигнало до никакви изводи относно причината за убийството на Джери Шарп. Мъжът, който седеше срещу него, гледаше право напред. Моралес разполагаше със снимка на жертвата в папката и огледалния му образ на няколко крачки пред себе си. — Питам се, господин Шари, дали смъртта на брат ви не е резултат от нещо, случило се преди идването му на Косумел.
— Джери не бягаше, когато пристигна тук.
Моралес подравни купчината бумаги върху бюрото.
— Все пак поискахме съдействие от властите в Ню Орлийнс. Това е бил последният известен адрес на брат ви.
— Той никога не е имал адрес — отвърна Джоунъс. Нито нормална работа или постоянна приятелка. Джери беше като неугасваща комета. — Съобщих ви какво ми каза госпожица Палмър. Джери е уреждал някаква сделка тук, на Косумел.
— Да, отнасяща се до спускане на морското дъно — както винаги въоръжен с търпение, Моралес бавно извади тънка пура. — Макар вече и да разговаряхме с госпожица Палмър, благодаря ви за информацията.
— Само дето не знаете какво, по дяволите, да правите с нея!
Моралес щракна запалката и се усмихна над пламъчето.
— Не се церемонете, карайте направо. Аз също ще бъда прям. И да е имало следа, която води към убийството на брат ви, тя е изстинала. И с всеки изминал ден се заличава все повече. Няма отпечатъци, липсва оръжието на убийството, няма свидетели. — Той вдигна папката и я размаха във въздуха. — Това обаче не означава, че възнамерявам да я хвърля в чекмеджето и да забравя за съществуването й. Щом на моя остров има убиец, аз ще го намеря. Смятам, че в момента той е на стотици километри далеч оттук, вероятно в страната си. Процедурата сега е да проследим дейността на брат ви в миналото, което да ни позволи да открием поне нещо, за което да се заловим. И, нека бъда откровен, господин Шарп, присъствието ви тук не помага нито на мен, нито на вас.
— Няма да си замина.
— Това, разбира се, е ваше право… Освен ако не пречите на работата на полицията.
Телефонът на бюрото иззвъня. Капитанът изтръска пепелта от пурата и вдигна слушалката.
— Моралес — последва пауза. Джоунъс видя как дебелите му черни вежди се свъсиха. — Да, свържете я. Капитан Моралес слуша, госпожице Палмър.
Джоунъс беше понечил да запали цигара, ала спря и зачака. Лиз Палмър е ключът към загадката, помисли си. Той само трябваше да открие към коя ключалка ставаше.
— Кога? Ранена ли сте? Не, останете, моля ви, където се намирате, аз ще дойда при вас — Моралес се надигна, още преди да затвори телефона. — Госпожица Палмър е била нападната.
Джоунъс стигна до вратата пръв.
— Идвам с вас.
Целият се беше сковал от напрежение в полицейската кола на път от града към крайбрежието. Не задаваше въпроси. Мислено я виждаше да стои на мостика, както преди няколко часа — загоряла, стройна, малко надменна и предизвикателна. Спомни си самодоволната усмивка, която му отправи, когато той се сражаваше с огромната, петнадесеткилограмова риба. И колко ловко му се измъкна в мига, в който пристанаха на кея.
Била е нападната. От кого? Защо? Дали защото знаеше повече, отколкото искаше да му каже? Чудеше са дали лъже, дали се страхува от нещо или просто си беше опърничава. После се разтревожи да не е пострадала.