— Не зная колко време ще отнеме, а не искам да те оставям сама.
Лиз повдигна вежди.
— Нали полицията ме пази.
— Не е достатъчно. Във всеки случай, ти знаеш езика, тукашните нрави. А аз не. Затова ми трябваш — Джоунъс пъхна палци в джобовете. — Това е просто и ясно.
Тя отиде до печката, изключи колелото и премести кафеника на съседното.
— Нищо не е ясно — отвърна троснато. — Ала ще ти дам списъка и ще дойда с теб при едно условие.
— Какво е то?
Лиз скръсти ръце. Само от позата и той вече бе сигурен, че тя нямаше намерение да се пазари, а да изложи правилата.
— Каквото и да стане, независимо дали ще откриеш нещо, или не, се изнасяш от тази къща и от живота ми щом пристигне дъщеря ми. Разполагаш с четири седмици, Джоунъс. Това е.
— Ще е достатъчно, мисля.
Лиз кимна и тръгна да излиза.
— Измий си чиниите. Чакам те навън.
Полицейската кола още стоеше отпред на алеята, когато той излезе. Група хлапета се бяха скупчили край пътя и я обсъждаха полугласно. Чу Лиз да вика едно от тях по име, после извади шепа монети и му ги връчи. Не беше нужно да знае испански, за да разбере, че ставаше дума за сделка. След секунди момчето хукна към приятелчетата си, стиснало монетите в ръка.
— Какво беше това?
Тя се усмихваше подир хлапето. През лятото Фейт щеше да си играе със същите тези деца.
— Казах му, че са детективи. Ако видят някой друг, освен теб и полицаите, около къщата, трябва да тичат право у дома и да позвънят на капитан Моралес. Това е най-добрият начин да ги държим далеч от белята.
Джоунъс наблюдаваше как назначеното за шеф момче разпределя парите.
— Колко им даде?
— По двадесет песо на калпак.
Той пресметна какво прави това според курса в момента и поклати глава.
— Никой дребосък във Филаделфия няма да си жертва деня за толкова.
— Тук е Косумел — поясни Лиз кратко и изкара мотопеда си изпод навеса.
Джоунъс го зяпна, след това върна поглед върху нея. Такъв мотопед би хвърлил във възторг само някой тийнейджър.
— Ти това нещо ли караш?
Тонът му за малко да я разсмее, но се постара да отвърне сдържано.
— Това нещо е отлично превозно средство.
— Отлично превозно средство е „БМВ“.
Сега вече тя се засмя. Откакто се бяха запознали, не я беше чувал да се смее така непринудено. Очите й, спрени се върху неговите, бяха гоили и дружелюбни. Той усети как застрашително губи почва под краката си.
— Опитай с твоето „БМВ“ по някой от черните пътища на крайбрежието или във вътрешността. — Лиз преметна крак над седалката. — Скачай, Джоунъс, освен ако не предпочиташ разходката пеш до хотела.
След известни колебания той седна зад нея.
— Къде да си сложа краката?
Тя погледна надолу и не си даде труд да скрие усмивката.
— Ами, на твое място бих ги държала над земята.
С тази препоръка Лиз включи стартера и зави по улицата. Като се нагоди към допълнителната тежест, тя подкара уверено. Джоунъс се държеше леко за кръста й и стискаше по-здраво, когато мотопедът подскачаше по набраздения от изровени коловози и осеян с дупки неравен път.
— Да не искаш да кажеш, че има по-лоши пътища и от този?
Лиз даде газ и мотопедът прескочи голяма бабуна.
— Какво му е на този?
— Просто питам.
— Ако търсиш удобства, върви в Канкун. Само на няколко минути със самолет е.
— Била ли си там?
— Ходила съм от време на време. Миналата година с Фейт прекарахме два дни там, за да разгледаме развалините. Има древни гробници и светилища. Не са напълно реставрирани, ала човек трябва да ги види. Исках също да й покажа пирамидите и оградените с крепостни стени селища около Канкун.
— Не съм много сведущ в археологията.
— Не е необходимо. Нужно ти е само малко въображение.
Тя натисна клаксона. Джоунъс видя наведен възрастен човек пред вратата на един магазин, който се изправи и помаха.
— Сеньор Песадо — поясни Лиз. — Дава на Фейт бонбони, за което и двамата си мислят, че аз не зная.
Той понечи да я разпита за дъщеря й, но реши да изчака по-подходящ момент. Докато тя беше в настроение и се държеше горе-долу сърдечно, най-добре беше да не зачеква прекалено лични теми.
— Много познати ли имаш на острова?
— Ами, тук е като в малките градове. Не е нужно да сте близки, за да помниш хората по физиономия. Виж, в Сан Мигел и на източното крайбрежие по нямам познати, ала имам приятели от вътрешността на острова, с които сме работили заедно в хотела.
— Не знаех, че магазинът ти се води към хотела.
— Не се води — Лиз спря пред знак „стоп“. — Навремето работих в хотела. Като камериерка.
Включи рязко двигателя и префуча през кръстовището.
Джоунъс се загледа в тънките й нежни ръце върху дръжките на мотора и премести очи на слабите рамене и тесни хълбоци, където се бе хванал. Трудно беше да си представи как вдига и влачи кори и легени.