— Бих казал, че повече ти приляга рецепцията.
— Късмет е изобщо да се намери работа, особено извън сезона.
Тя намали скорост и свърна по дългата алея към хотел „Президент“. Позволи си удоволствието да се порадва за миг на високите изящни палми, които растяха от двете страни, на аромата от буйно нацъфтелите цветя. Днес й предстоеше да вози в лодката петима начинаещи леководолази, които трябваше да инструктира и неотлъчно да наблюдава, но се чудеше на хората в хотела, които идваха на такова място, за да помързелуват и да се позабавляват.
— Вътре още ли цари същото великолепие? — попита, като не успя се въздържи.
Той хвърли поглед към помпозната внушителна сграда.
— Много стъкло — отговори. — Мрамор. Балконът на моята стая е с изглед към морето. — Бяха спрели до бордюра. — Защо не влезеш, тъкмо сама ще видиш.
Лиз се изкушаваше. Харесваха й и силно я привличаха красивите, изискани неща. Таз слабост не й беше по възможностите.
— Трябва да вървя на работа.
Джоунъс стъпи на тротоара и слезе, ала сложи длан върху ръката й, преди да бе потеглила.
— Ще се видим у дома. В града ще идем заедно.
Тя само кимна, обърна мотопеда и подкара обратно надолу към пътя. Той гледа подире й докато пърпоренето заглъхна в далечината. Коя всъщност бе Елизабет Палмър, запита се. И защо му се струваше все по-важно и по-важно да го разбере?
В края на деня Лиз се чувстваше много уморена. Беше свикнала да работи часове наред, да мъкне и товари водолазните екипировки, да плува и да се гмурка, да напътства и съветва клиентите си. Но ето че след един съвсем лек ден беше направо капнала. Би трябвало да се чувства в безопасност в присъствието на младия полицай, който й се представи и се качи в лодката заедно с петимата клиенти. Би трябвало да си отдъхне с облекчение, че капитан Моралес бе спазил обещанието си да я охранява. Ала всичко това я караше да се чувства като в клетка.
По пътя за вкъщи не можеше да се отърве от мисълта за полицейската кола, която караше зад нея, макар и на благоразумно, небиещо на очи разстояние. Щом пристигна, й се прищя да изтича вътре, да заключи вратата и да рухне в безпаметен сън, без мисли и страхове. Но Джоунъс я очакваше. Свари го до телефона в дневната, с тефтер в скута, свъсени вежди и мрачен израз. Очевидно някакви служебни проблеми бяха причина за лошото му настроение. Без да му обръща внимание, тя отиде да вземе душ и да се преоблече.
Тъй като повечето й дрехи бяха предназначени за носене главно на плажа и в морето, Лиз не губеше много време пред гардероба. И сега без въодушевление извади памучна пола в електриково синьо и я комбинира с широка червена блуза. По-скоро за да удължи времето, през което можеше да е сама, отколкото поради някаква друга причина, тя се засуети с малкия комплект гримове, който почти не използваше. Още се разтакаваше и решеше бавно косата си, когато Джоунъс почука на вратата. Не й даде време за отговор, а я отвори със замах.
— Донесе ли списъка?
Лиз вдигна изписан лист от бележник. Можеше, естествено, да му се сопне за нахълтването, ала от това крайният резултат нямаше да се промени.
— Нали ти казах, че ще го донеса.
Той взе листа от ръцете й и го зачете. Беше се избръснал и носеше елегантно сако върху панталони в цвят слонова кост. Изисканият му и лъскав вид не се връзваше с ядно стиснатите му устни и наежения поглед.
— Знаеш ли кои са тези места?
— Била съм в две от тях. Нямам, както се сещаш, много време за барове и забавления.
Джоунъс вдигна очи и резкият отговор, който беше на езика му, замря. Щорите зад гърба й бяха вдигнати както тя обичаше, и през прозореца влизаше розово аленото сияние на ранната привечер. Блузата й беше закопана догоре, а косата сресана назад, като откриваше лицето. Беше си сложила лек грим, но, както винаги, без да прекалява. Подчертани с тъмен туш ресници, леки сенки върху клепачите, малко руж на бузите, устните без червило.
— Трябва да внимаваш какво правиш с очите си — измърмори той и прокара разсеяно палец по скулата й. — Те са проблем.
Лиз усети бърза неволна трънка, ала остана неподвижна.
— Проблем ли?
— Мой проблем — Джоунъс смутено пъхна листчето в джоба си и се огледа наоколо. — Готова ли си?
— Трябва да си обуя обувките.
Той не излезе, както тя очакваше, а тръгна да крачи из стаята. Както и останалата част от къщата, спалнята й беше мебелирана просто, но с ярки цветови контрасти. Особеното ухание, което беше доловил първия път, идваше от широка зелена купа, пълна със сушени розови листа, ароматни треви и екзотични подправки. Върху стената висяха два цветни етюда. Единият изобразяваше залез, много приличащ на кроткото сияние отвън, а вторият — разразила се по крайбрежието буря. Спокойствие и ведрина на едната рисунка, ярост и мощ на другата. Мислено се запита колко от едното и другото се криеше в Елизабет Палмър. На нощното шкафче до леглото стоеше в рамка фотография на момиченце.