— Не намерих веднага мястото. Не фигурира в туристическите маршрути.
Тя захапа филтъра и Джоунъс й поднесе огънче.
— Исках да бъдем на спокойствие.
Той се огледа. Двама мъже седяха на бара, всеки задълбочен в собствената си бутилка. Една двойка се натискаше върху пейката в друго сепаре. Останалата част от кафенето беше безлюдна.
— Имаш го.
— Ала си нямам нищо за пиене.
Джоунъс се измъкна, отиде на бара и поръча. Постави пред Ерика текила и чинийка с резенчета лимон, а той се задоволи с газирана вода.
— Каза, че имаш нещо за мен.
Тя си играеше с шарения мънистен гердан.
— А ти каза, че ще платиш още петдесет за името.
Джоунъс извади мълчаливо портфейла си. Остави петдесетачка на масата, но я покри с длан.
— Научила си името, така ли?
Ерика се усмихна и бавно отпи от чашата.
— Може би. А пък на теб май така страшно ти се иска да го узнаеш, че би платил още петдесет.
Той я измери безизразно. Точно този тип жени винаги бяха допадали на брат му. Жени, чиято дързост биеше на очи и нерядко излизаше извън рамките на приличието, граничейки с наглостта. Можеше да й даде още петдесет, разбира се, ала не искаше да го смятат за дойна крава. Без да каже нищо, Джоунъс взе банкнотата и я пъхна в джоба си. Надигна се, но тя го сграбчи за ръката.
— Добре де, не се горещи. Нека да са петдесет.
Щом той отново седна, му се усмихна все едно нищо не е било. Беше достатъчно опитна, за да остави подобна възможност да й се изплъзне от ръцете.
— Едно момиче трябва да си изкарва с нещо прехраната, нали? Името е Пабло Манчес — на онзи изтупания.
— Къде мога да го намеря?
— Не знам. Ти искаше името.
Джоунъс кимна, извади пак банкнотата и я подаде. Ерика я сгъна прилежно и я пъхна в чантичката си.
— Ще ги кажа още нещо, защото Джери беше мил човек — тя обходи с поглед бара и се наведе по-близко. — Този Манчес е кофти тип. Хората ги беше страх, когато разпитвах за него. Подочух, че бил замесен в две убийства миналата година в Акапулко. Бил платил, разбираш ли… — Ерика сви ръката си като пистолет и после обърна палец надолу. — Щом го чух, спрях да задавам повече въпроси.
— Ами другия, американеца?
— За него нищо. Никой не го познава. Ама щом се мотае с Манчес, значи и той не е цвете за мирисане — тя надигна питието. — Джери се е бил забъркал в някаква гадна работа.
— М-да.
— Жалко — Ерика докосна гривната на ръката си. — Той ми я подари. Добре си прекарвахме с него.
Атмосферата в кафенето беше потискаща. Джоунъс се изправи, поколеба се само миг, после извади още една банкнота и я остави до чашата й.
— Благодаря.
Тя сгъна банкнотата така внимателно, както и предишната.
— Де нада.
Искаше й се той да се бе прибрал. Когато завари къщата празна, Лиз стисна връзката ключове и изруга ядосано. Не я свърташе на едно място. През целия път дотук ставаше все по-нервна и неспокойна. Навън вечерната смяна на Моралес застъпваше на пост.
И колко ли ще продължи така, запита се. Колко време полицията щеше да стои търпеливо пред дома й нощем и да я следва на всяка крачка през деня? Отиде в спалнята и сложи кожената папка с документите и парите в бюрото. Съжали, че то нямаше ключалка. Рано или късно, помисли, Моралес щеше да оттегли охраната. Тогава тя какво щеше да прави? Къде щеше да се дене? Пак се втренчи във връзката. Щеше да остане сама, каза си го направо. Сам-сама. Нещо трябваше да предприеме. Не можеше просто да стои и да чака. Тръгна към стаята на дъщеря си. Възможно бе Джери да бе оставил някаква кутия или нещо подобно, което полицията бе пропуснала да забележи. Зае се щателно да рови из гардероба и по етажерките на стената. Попадна на плюшено мече с оръфано ухо. Задържа го в ръце. То беше, поне допреди много години, ярко лилаво, а сега избеляло и прокъсано по шевовете. Купи го за Фейт още преди тя да се роди. А ухото му беше останало наполовина, защото Фейт винаги го носеше за него. Спомни си, че така и не му бяха дали име. Фейт просто го наричаше „моето си“ и това й стигаше.
С такава сила я връхлетя усещането за самота, че зарови лице в избелялата купчинка.
— О, детенцето ми, толкова ми е мъчно — простена. — Не знам как ще изтрая още без теб.
— Лиз?
Стресната, тя ахна от изненада и се подпря на гардероба. Видя Джоунъс на прага и скри мечето зад гърба си.
— Не те чух да влизаш — каза, почувствала се глупаво.
— Беше заета — отвърна той, приближи се и нежно измъкна играчката от ръцете й. — Изглежда е било много обичано.
— Старо е — Лиз се покашля и взе обратно мечето. Ала й бе невъзможно да го върне пак горе. — Все мислех да го закърпя, преди съвсем да се е разпаднало. — Постави го върху тоалетката на Фейт. — Ходил си навън.