— Законът невинаги означава справедливост. Смятам да разбера какво се е случило с брат ми и защо.
Той прекара ръка по бузата й и зарови пръсти в косата. Не изпита усещане за покорство и смирение, а за сила и непримиримост.
— Но сега вече има и още нещо — Джоунъс взе лица то й в шепи и тя, ще не ще, бе принудена да го гледа в очите. — Видя ли те, започвам да те желая. Щом те прегърна, забравям всичко друго. По дяволите, ти ми пречиш!
В края на думите устните му се впиха в нейните. Нямаше намерение да го прави. И сам не разбра как стана. Първия път беше нежен, заради безпомощния поглед в очите й. Сега беше груб и ожесточен, заради силата на желанието си.
Той я плашеше. Не беше подозирала досега, че страхът може да бъде източник на тръпнеща възбуда. Сърцето й лудо биеше. Остави се да я прегръща, да я притиска, да я води нататък, още по-нататък, чак до ръба на пропастта. Мамеше я да прекрачи, да се хвърли в неизвестното. Да рискува.
Устните му бяха диви и отчаяни. Търсеха страст, търсеха покорство, търсеха сила. Искаше всичко това. Безумно искаше да го получи от нея. Ръцете му започнаха да сноват по тялото й, сякаш го беше правил стотици пъти. Лиз се скова напрегнато, после така бързо омекна, че бе невъзможно да се отличи едното й състояние от другото. От нея ухаеше на море и невинност, на смеси от загадъчност и сладост, която го подлудяваше.
Забравил целия свят, освен нея, Джоунъс я повлече към леглото.
— Не! — отблъсна го тя, като сама се мъчеше да дойде на себе си. Бяха в стаята на дъщеря й. — Джоунъс, това е грешно.
Той я сграбчи за раменете.
— Дявол да го вземе, това може би е единственото правилно нещо!
Лиз поклати глава и, макар неуверено, се отдръпна. Очите му вече не бяха студени. Една жена можеше само да мечтае за такъв поглед от мъж, поглед, изпълнен с огън и страст. Една жена би отхвърлила всяка предпазливост, само да притежава мъж, който да я желае така силно и неудържимо. Тя не можеше.
— Не и за мен. Не го искам, Джоунъс — Лиз вдигна ръка и отметна косата си назад. — Не искам да изпитвам нищо подобно.
Той я задържа, преди да се бе отскубнала. Главата му се въртеше. Никога преди, при никакви обстоятелства, никоя друга жена не му беше причинявала такава болка, не го беше довеждала до такова мъчително състояние.
— Защо?
— Не правя една и съща грешка два пъти.
— Това е сега, Лиз!
— Ала животът е мой — тя си пое дълбок, пречистващ дъх и намери сили да го погледне открито. — Ще дойда с теб в Акапулко, защото колкото по-бързо получиш това, което искаш, толкова по-скоро ще си тръгнеш. — Лиз скръсти ръце и ги стисна силно — единственият видим знак, че води борба със себе си. — Наясно си, че хората на Моралес ще ни последват.
Джоунъс водеше свои битки.
— Ще се справя с това.
Тя кимна. Беше сигурна, че е така.
— Прави каквото смяташ за нужно. Аз ще уредя с Луис да поеме работата за ден-два.
Когато остана сам, той извади ключа и го стисна в шепа. Щеше да намери ключалката за него, рече си. Но имаше една друга ключалка, която го объркваше и терзаеше. Вдигна разсеяно оставеното на кревата мече. Премести поглед от него към ключа в ръката си. Трябваше да намери начин да ги съчетае.
Шеста глава
Акапулко не беше това Мексико, което Лиз разбираше и обичаше. Не беше мястото, където тя намери убежище преди десет години, нито мястото, което стана неин дом. Градът беше ултрасъвременен, прекалено изискан, лишен от наивност и простота. Струпани един до друг хотели, които се издигаха спираловидно нагоре и блестяха в лъчите на тропическото слънце. Плувни басейни и модни магазини. Безброй ресторанти и нощни клубове. Може и да беше най-известният курорт в Мексико, но Лиз предпочиташе спокойната провинциална атмосфера на нейния остров.
Трябваше да признае все пак, че имаше нещо впечатляващо и внушително в облика на града, разположен в прегръдката на величествените планини и целуван от великолепните води на красивия залив. Цял живот пред погледа й се бе разстилала равнина — и в Хюстън, и на Косумел. Планината караше всичко останало да изглежда по-дребно и някак закриляно. Над залива се носеха пъстроцветни парашути, предоставящи смайващо пътешествие и възможността за птичи поглед над града. Чудеше се дали реенето в небето даваше същото усещане за свобода, както волните води на морето.
Улиците бяха многолюдни и шумни, възбуждащи по един свой начин. Хрумна й, че за един час, откакто се бяха приземили на летището, беше видяла повече хора, отколкото за седмица на Косумел. Тя слезе от таксито и се запита дали щеше да й остане време да прескочи до някой от магазините за плувни принадлежности.