Джоунъс старателно бе избрал хотела. Беше скъп и луксозен, точно в стила на Джери. Отделните вили гледаха към Пасифика и се гушеха в полите на планината. Той нае апартамент, пъхна ключа в джоба си и остави багажа на пиколото.
— Отиваме в банката.
Отне му два дни да открие по ключа името й. Нямаше намерение да губи нито минута повече.
Лиз го последва на улицата. Вярно, че не беше дошла за развлечение, ала да хвърли един поглед на стаите и да хапне нещо за обяд не беше кой знае какво. Джоунъс вече се качваше в таксито.
— Предполагам, не го казваш като молба.
Той я погледна бегло и тръшна вратата на колата.
— Не.
Каза на шофьора накъде да кара и се облегна назад. Разбираше пристрастието на Джери към Акапулко с неговия блясък и бурен нощен живот, с богаташкото му лустро и привкуса на разкош. Ако Джери се застояваше в някой град повече от ден, то значи той притежаваше атмосферата на Ню Йорк, Лондон, Чикаго. Брат му никога не би изпитвал интерес към кроткия и спокоен дух на място като Косумел. Така че, щом бе отишъл на острова, щом бе останал, било е заради някаква цел. И тук, в Акапулко, Джоунъс щеше да разбере каква е била тя.
Колкото до жената до него, той нямаше обяснение. Дали бе била замесена и оплетена от обстоятелствата още преди да я срещне, или самият той я въвличаше по-дълбоко, отколкото имаше право? Лиз седеше до него мълчаливо и малко намусено. Навярно си мислеше за дома и работата, желаеше да се върне колкото може по-бързо и да бъде в безопасност, реши Джоунъс. Ако питаха него, той би желал да можеха да обърнат обратно към вилата, където да я люби до насита.
Странно бе, че тя му харесваше. Не беше впечатляващо духовита, безупречно изтънчена или класически красива. Но го привличаше така силно, че нощем не го ловеше сън, а денем ходеше нервен и сприхав. Желаеше я, жадуваше да вкуси, да изпита докрай страстта, която долови да тлее у нея. Искаше да я възпламени, да възбуди желанието й до такава степен, та да престане да мисли за своите сметки, клиенти и графици. Може би това беше въпрос на мъжко надмощие, стремеж към притежание и власт — не бе сигурен. Ала преди всичко и необяснимо защо Джоунъс искаше да заличи спомена за израза в очите й, когато я завари в детската стая, вкопчена в плюшеното мече.
Когато таксито спря пред банката, Лиз стъпи на тротоара, без да каже дума. Отсреща на улицата имаше лъскави магазини с големи витрини, бутици с невероятно елегантни дрехи, изложени изкусно върху изящни манекени в находчиви и удачни пози. Дори от разстояние можеше да се види сиянието и блясъка на бижутата. Една лимузина с тъмни стъкла и безшумен двигател намали ход наблизо. Оттатък високите, модерни сгради Лиз отправи поглед към планината и простора.
— Предполагам, че това е от местата, които ти допадат — подхвърли.
Джоунъс я беше наблюдавал. И без да му казва, не беше трудно да се досети, че сравняваше видяното с нейното кътче от Мексико и намираше Акапулко за по-малко привлекателен.
— При определени обстоятелства — отвърна й. Хвана я за ръка и я поведе вътре.
В банката, както и се полагаше, беше тихо, цареше атмосфера на улегналост и достолепие. Служителите носеха спретнати костюми и учтиви усмивки. Ако имаше разговори, то те се водеха с приглушен тон. Джери, помисли си Джоунъс, винаги бе отдавал предпочитание на консервативния начин за съхранение на парите, докато в харченето им беше къде по-неразумен. Без всякакво колебание той се насочи към хубавичката касиерка зад едно от гишетата.
— Добър ден.
Тя вдигна поглед. В следващия миг вежливата й усмивка засия.
— Господин Шари, буенос диас! Приятно ми е да ви видя отново.
Стоящата редом Лиз изтръпна. Бил е тук и преди, помисли. Защо не й каза? Изгледа го продължително.
Каква игра играеше?
— На мен също — Джоунъс се облегна на гишето — любезен, галантно усмихнат и, както забеляза Лиз, явно флиртуващ. Съвсем неочаквано я обзе известна ревност. — Чудя се дали ме помните.
Касиерката се изчерви и погледна скришом към шефа си.
— Разбира се. С какво мога да съм ви полезна днес?
Той извади ключето от джоба си.
— Бих искал да надзърна в касетата.
Обърна се нехайно и възпря с поглед Лиз, която понечи да проговори.
— Ще го уредя веднага — служителката му подаде бланка. — Само се подпишете тук.
Джоунъс взе химикалката й и постави подпис. Лиз прочете: „Джеръмая С. Шарп“. Погледна го бързо, но той продължаваше спокойно да се усмихва на жената. Тъй като шефът й се въртеше наблизо, тя спази процедурата и сравни подписа с този върху личния му формуляр в папката с документи. Двата идеално съвпадаха.