Това бе светът, за който Маркъс й беше разказвал преди толкова много години. Накарал я бе да си го представя като приказка. Тя не беше виждала дома му, така и не бе допусната там, но той непрекъснато й го описваше. С бели колони и мрамор, с балкони и вити стълби. С прислуга, която ти поднася следобедния чай, и конюшня, където очакват разпореждания, за да оседлаят лъскави, охранени коне. Шампанското се пие във френски кристал. Вълшебна приказка, към която Лиз не се стремеше. Искаше само него.
Глупостта на едно младо момиче, каза си тя. Със своята наивност тогава виждаше принц в лицето на мъж, който се оказа слаб, разглезен и егоистичен. Ала през изминалите години беше мислила за къщата, която Маркъс й рисуваше, беше си представяла Фейт на онази вита стълба. Това беше нейното разбиране за справедливост.
Сега обаче видението не й се струваше тъй бляскаво и кристално, не и след като бе зърнала богатството в дългата метална кутия и бе разбрала откъде бе дошло. Не и след като бе видяла израза в очите на Джоунъс, когато й говореше за справедливостта такава, каквато той я разбираше. Не беше вълшебна приказка, а сурова, безжалостна действителност. Налагаше й се сериозно да помисли. Но преди да прави планове за бъдещето, за своя живот и този на дъщеря си, трябваше да премине през настоящия момент.
Джоунъс. Озова се свързана с него не по свое желание. Навярно и той по същия начин се чувстваше обвързан с нея. Възможно ли бе това да беше причината, която я привличаше към него? Че бяха оплетени в една и съща загадка? Ако всичко намереше обяснение, то навярно нямаше повече да изпитва тази нужда, която сега тлееше в нея? Ако историята бъдеше разнищена и излезеше наяве, може би тя пак щеше да си възвърне душевното равновесие?
Ала как да обясни чувството, което я завладя по време на мълчаливото им пътуване обратно към хотела? Едва сподави желанието си да го прегърне, да му предложи утеха, когато нищо в държането му не подсказваше, че той търси или се нуждае от такава. Нямаше ясен отговор, изобщо никакъв отговор на въпроса как така стана, че Лиз бавно и неизбежно започна да се влюбва в него.
Време е да го признаеш, рече си тя, защото не можеш да се изправиш пред нещо, ако не си си го признала. И никога не би могла да разрешиш нещо, ако не го погледнеш право в очите. Беше се придържала към това правило по време на най-тежките моменти в живота си. То още важеше.
И така, Лиз бе влюбена. Обичаше го или бе на път да го направи. Но вече не беше толкова наивна, та да мисли, че любовта бе отговорът на всичко. Джоунъс щеше да я накара да страда. За това не съществуваха никакви съмнения. Беше й откраднал единственото нещо, което бе успявала здраво да владее през последните десет години. Пленил веднъж сърцето й, какво щеше да прави с него? Имаше ли то някакво значение за Джоунъс Шарп? Тя поклати горчиво глава. Не по-голямо, отколкото подобно завоевание означаваше за мнозина от тези, които го постигаха.
Той имаше определена цел и Лиз представляваше за него само едно средство, един ориентир по пътя към преследването й. Джоунъс беше безмилостен и непреклонен по своя търпелив начин. Когато изпълнеше това, за което бе дошъл, щеше да й обърне гръб, да се върне във Филаделфия и никога повече нямаше да се сети за нея.
Някои жени, каза си тя, са обречени вечно да попадат на мъже, които най-много ги карат да страдат. Взе решение обаче да изпразни за момента главата си от всякакви мисли, съблече се и надяна банския. Ала Джоунъс, мисълта за Джоунъс се промъкваше неканена и преодоляваше поставените бариери.
Може би ако поговореше с Фейт, ако се докоснеше до най-истинската брънка, свързваща я с реалния свят, нещата пак щяха да дойдат на мястото си. Водена от порива, Лиз вдигна слушалката на телефона до леглото и започна да набира номера. Фейт тъкмо се е върнала от училище, пресмяташе наум, и вълнението й нарастваше с всяка следваща цифра. Когато чу свободния сигнал, се отпусна върху леглото. Вече се усмихваше.
— Ало?
— Мамо? — обзе я едновременно радост и чувство за вина при гласа на майка й. — Аз съм.
— Лиз! — Роуз Палмър изпитваше подобни усещания. — Не те очаквахме да се обадиш. Последното ти писмо току-що пристигна тази сутрин. Да не се е случило нещо?
— Не, не, всичко е наред — нищо не е наред, помисли. — Просто исках да чуя Фейт.
— О, Лиз, толкова съжалявам! Нея я няма. Днес е урокът й по пиано.
Разочарованието беше мъчително, но тя напрегна сили да не му се поддаде.