— Джоунъс, веднъж ти ми каза, че имаме един и същи проблем. Тогава не се съгласих с теб, ала то е вярно. След като този проблем се разреши, между нас няма да има нищо общо. Твоя живот и моя ги дели нещо значително по-съществено, отколкото километрите.
Той пак се сети за своя дом и внезапно появилото се желание да го сподели с нея.
— А не би трябвало.
— Може би някога щях да мисля така.
— Ти живееш в миналото — хвана я за раменете Джоунъс, този път не така нежно. — Сражаваш се с призраци.
— Дори и да имам своите призраци, не живея в миналото. Не мога да си го позволя — тя посегна да махне ръцете му от раменете си. — Не мога също и да се самозалъгвам относно теб.
Обзе го желание да я вдигне и отнесе на канапето, да й докаже, че греши. Но устоя. Не един път уменията от съдебната зала и прилаганата там тактика му помагаха да спечели и в личните взаимоотношения.
— Нека оставим засега нещата по твоему — каза спокойно. — Ала случаят не е приключил. Гладна ли си?
Като не бе сигурна дали думите му трябва да я разтревожат, или успокоят, Лиз кимна.
— Малко.
— Хайде тогава да закусваме. Имаме предостатъчно време до излитането на самолета.
Нямаше му вяра. Макар по време на закуската Джоунъс да поддържаше лек и безгрижен разговор, Лиз седеше нащрек, готова за противодействие. Знаеше, че е умен мъж. Беше убедена, че не се отказва от преследваната цел и постига своето, независимо колко време ще му отнеме. Себе си тя смяташе за достатъчно силна жена, която спазва дадените обещания, дори тези, направени пред самата нея. Никой мъж, та било то и Джоунъс, не можеше да я отклони от пътя, поет преди десет години. В живота й имаше място само за любовта към Фейт и към работата.
— Не мога да свикна в такъв ранен час да ям нещо, което ще прогори дупка в стомаха ми.
Лиз гълташе с удоволствие въз лютивия миш-маш от чушки, лук и яйца.
— Моят е огнеупорен. Но трябва да опиташ чилито, което аз правя.
— Да го смятам ли като предложение ти да ми готвиш оттук насетне?
Тя вдигна очи. Щеше й се той да не се усмихваше по този начин.
— Дали го правя за един, или за двама, е все едно. Ала ми се струва, че нямаш проблеми в кухнята.
— О, да, справям се, разбира се. Работата обаче е там, че крайният резултат не си заслужава труда — Джоунъс се наведе напред и прокара пръст по китката й. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Аз купувам продуктите и дори после чистя, а ти се справяш с чилито.
Лиз се усмихна, но дръпна ръката си.
— Въпросът е дали ти ще се справиш с него. Като нищо ще опърли изнежения организъм на един адвокат.
Доволен от почти приетото предложение и отправеното в добавка предизвикателство, Джоунъс пак хвана ръката й.
— Защо да не опитаме? Тази вечер.
— Добре — тя се помъчи да свие и издърпа пръсти, ала постигна само това, че се преплетоха с неговите. — Не мога да ям, като държиш ръката ми.
Той погледна надолу.
— Имаш още една.
Лиз се засмя, въпреки че направи нов опит да се освободи.
— Полагат ми се две.
— Ще ти я върна. По-късно.
— Хей, Джери!
Усмивката не слезе от лицето му, просто замръзна там. Единствено изразът в очите му се промени. Прикова ги в Лиз настойчиво и предупредително. Ръката му остана върху нейната, само дето я стисна по-здраво. Посланието бе съвършено ясно — тя не трябваше да прави нищо и да не казва нищо, докато той не намести парченцето от мозайката.
Джоунъс се извърна и грейна в усмивка. Лиз потръпна. Това беше усмивката на Джери. Не на Джоунъс.
— Защо не ми се обади, че си пристигнал?
Висок, загорял мъж с пясъчноруса коса и акуратно поддържана брадичка отпусна ръка на рамото му. Лиз долови отблясъка на диамант върху пръста му. Млад е, отбеляза, решила да запомни всичко, което можеше. Малко над тридесетте, облечен с елегантна, изискана небрежност.
— Прескочих само набързо — отвърна Джоунъс. И той като Лиз попиваше всяка подробност. — Малко работа… — Хвърли към нея многозначителен поглед. — Малко удоволствие.
Мъжът обърна глава и я изгледа оценяващо.
— Че как иначе!
Като мислеше трескаво, Лиз протегна ръка.
— Здравейте. Щом Джери е толкова невежлив и не ни запознава, ще го направим сами. Аз съм Лиз Палмър.
— Дейвид Мериуърт — той хвана ръката й в двете си длани. Бяха гладки и меки. — Маниерите на Джери може и да не ги бива много, но вкусът му е на ниво.
Тя се усмихна с надеждата да го прави подобаващо.
— Благодаря.
— Вземи си стол, Мериуърт — Джоунъс извади цигара. — Само за да свалиш ръцете си от моята дама.