— Спомена нещо за уроци по подводно плуване.
Лиз го погледна с недоумение, но чу кафеварката и се обърна за чаша. После се смили и взе две.
— Е, и какво?
— Искам да пробвам. Днес.
— Днес ли? — тя му подаде кафето, а своето остана да пие права до печката. — Трябва да проверя какъв е графикът за деня. Както вървяха нещата, нищо чудно и двете лодки вече да са отплавали.
— Не говоря за групово изпълнение, а за индивидуален урок. Можеш да ме вземеш на „Изгнаник“.
— Обикновено Луис поема индивидуалните занимания.
Джоунъс се изсмя.
— Предпочитам да си имам работа с ръководството.
Лиз дояде филията и се избърса.
— Добре, щом искаш. Обаче урокът се плаща.
Той вдигна доволно чашата си.
— Не се и съмнявам.
Тя се смееше, когато Джоунъс зави към малкия паркинг до хотела.
— Щом е пребъркал собствения ти джоб, защо си му станал защитник?
— Всеки има право на защитник. Освен това си мислех, че като мой клиент ще остави на мира портмонето ми.
— Така ли стана?
— Да — той я хвана за ръка и тръгнаха по алеята към плажа. — Вместо това ми задигна часовника.
Лиз се разкиска. Не я беше чувал досега да се кикоти така хлапашки.
— Ти отърва ли го?
— Две години условно. Я виж, бизнесът май процъфтява.
Тя заслони с ръка очи срещу слънцето. Пред павилиона цареше оживление и Луис припряно раздаваше шнорхели, маски и плавници. Един поглед наляво й показа, че само „Изгнаник“ бе останал на пристана.
— Косумел взе да става много популярен — измърмори Лиз.
— Не е ли точно това идеята?
— По отношение на бизнеса ли? — тя повдигна рамене. — Би било глупаво да се оплаквам.
— Но?
— Но понякога си мисля, че ще е добре нещата да не се променят особено. Не ми се ще цялото море да се окаже залято с плажно масло. Хола, Луис.
— Лиз! — погледът му се стрелна за кратко към Джоунъс, преди да се усмихне насреща й. — Вече мислехме, че си ни зарязала. Как беше в Акапулко? Хареса ли ти?
— Ами, беше… Различно — рече тя и побърза да влезе вътре. — Някакви проблеми?
— Хосе се справи с една-две дребни поправки. Доведох и Мигел за попълнение, ама го държа под око. Взех ето това, диплянката, както я наричаш, за водните колелета — Луис извади цветна брошура, ала Лиз само кимна и пробяга с поглед по графика.
— Бринкман и компанията му са записани за водолазната лодка. Водихме ли ги до Паланкар?
— Два дни подред. Мигел ги хареса. Давали добри бакшиши.
— Хм. Значи ти сам се оправяш с магазина.
— Няма проблеми. А, да не забравя, онзи се мярна насам — Луис сбърчи лице, като се мъчеше да си спомни името. — Кльощавият младеж, американецът. Сещаш се, дето беше в групата на начинаещите.
Тя прелисти фактурите и остана доволна.
— Трайдънт?
— Си, точно той. Идва два пъти.
— Да наеме нещо ли?
— Не — Луис я изгледа с повдигнати вежди. — Търсеше теб.
Лиз не обърна повече внимание. Щом не бе наемал нещо, Трайдънт не я интересуваше.
— Ако всичко тук е наред, ще изведа господин Шарп на урок по гмуркане.
Луис отново му хвърли кос поглед и бързо отмести очи. Този човек го притесняваше, караше го да се чувства тягостно, но затова пък Лиз изглеждаше много по-добре от седмици насам.
— Да приготвя ли екипировката?
— Не, аз сама ще се погрижа — тя вдигна глава и се усмихна. — Попълни бланката на господин Шарп и му дай разписка, като прихванеш снаряжението, урока и излизането с лодката. А понеже… — Лиз погледна часовника си. — Вече минава единадесет, сметни цената за половин ден.
— Самото великодушие — промърмори Джоунъс и тръгна към рафтовете да си избере нужните принадлежности.
— Случили сте с най-добрия учител — обади се Луис, ала така и не можа да задържи дълго погледа си върху него.
— Сто на сто е тъй.
Джоунъс разсеяно обърна налице вестника, хвърлен върху тезгяха. Честно казано, липсваше му сутрешното прелистване на вестниците, докато си пиеше кафето. Обаче заглавията на испански не му говореха нищо.
— Има ли нещо по моя въпрос? — попита той, като посочи вестника.
Луис беше свел глава и пишеше. Беше се поотпуснал малко. Гласовете им с Джери не си приличаха чак толкова. Стига да не го гледаше в лицето.
— Още не съм имал време да го прегледам. Много натоварено беше от сутринта.
По навик Джоунъс разлисти страницата. Там, от една бледа черно-бяла снимка го гледаше Ерика. Ръката му се вцепени. Обърна се и видя, че Лиз бе заета и стоеше гърбом. Без да каже нещо, плъзна вестника към Луис върху бланката, която попълваше.
— Ей, това е…
— Знам — прекъсна го в полушепот Джоунъс. — Какво пише?