Луис се наведе да прочете. Изправи се много бавно, лицето му беше придобило пепеляв оттенък.
— Мъртва — прошепна. — Тя е мъртва.
— Как?
Пръстите на Луис стиснаха силно химикалката, която държаха.
— Наръгана с нож.
Джоунъс си спомни белезите от ножа върху гърлото на Лиз.
— Кога?
— Нощес — Луис преглътна два пъти. — Намерили са я миналата нощ.
— Джоунъс! — повика го Лиз от дъното на магазина. — Колко килограма тежиш?
Като не сваляше поглед от Луис, той затвори страницата и отново обърна вестника наопаки.
— Седемдесет! Сега не е нужно да го вижда — добави шепнешком. Извади няколко банкноти от портфейла си и ги остави върху тезгяха. — Свършвай с тези разписки.
Преодолял след известна борба собствения си страх, Луис се изпъна наежено.
— Не искам на Лиз да й се случи нещо!
Джоунъс го изгледа ядосано, но ядът му бързо премина. В крайна сметка този дребен мургав мъж мислеше за Лиз, безпокоеше се за нея.
— Нито пък аз — отвърна. — Ще имам грижата за това.
— Донесохте само неприятности.
— Знам — погледът му се премести към Лиз. — Ала и да си тръгна, неприятностите ще останат.
За първи път Луис се насили и се взря в лицето му. След малко въздъхна дълбоко.
— Харесвах брат ви, ама мисля, че неприятностите тръгнаха от него.
— Вече няма значение от кого са тръгнали. Аз ще я наглеждам.
— Тогава гледайте внимателно — предупреди с тиха заплаха в гласа Луис. — Наистина внимателно.
— Първо правило — подвикна Лиз, докато си изваждаше нещата от шкафа. — Всеки водолаз сам пренася и отговаря за екипировката си. — Тя се извърна и посочи с глава купчината, където беше струпала екипировката за Джоунъс. Той хвърли последен поглед на Луис. — Подготовката изисква два пъти повече усилия от самото гмуркане — продължи Лиз наставнически и нарами акваланга си. — Хубавото му обаче е, че си заслужава. Ще се върнем преди залез, Луис. Аста луего.
— Лиз…
Тя спря. Луис се помайваше пред вратата. Погледът му се премести върху Джоунъс, после пак се върна на нея.
— Аста луего — каза й само и стисна в шепа медальона, който носеше на врата си.
Още щом стъпи на борда, Лиз се зае с привичния оглед на лодката.
— Можеш ли да отвържеш лодката и да потеглиш? — попита.
Джоунъс я погали по бузата. Изглеждаше толкова делова, толкова сведуща. Дали с това, че се намираше до нея, щеше да я пази, или да я подложи на още по-голяма опасност? Беше му жизненоважно да вярва, че бе първото.
— Ще се оправя.
Изненадана от ласкавия му жест, както и от погледа, който не сваляше от нея, тя почувства трепет под лъжичката.
— Ами тогава по-добре спри да ме зяпаш и действай.
— Харесва ми да те зяпам — той пристъпи и я прегърна. — Мога да те зяпам цял живот.
Лиз вдигна ръце, поколеба се, после ги отпусна. Колко лесно би могла да повярва. Да се довери отново, да даде отново и отново да страда. Как й се искаше да му каже за любовта, която зрееше в душата й, растеше и набираше сили с всеки изминал миг. Ала направеше ли го, тогава вече и себе си не би могла да залъгва, че контролира нещата. А не бе ли в състояние да владее положението, то ставаше напълно беззащитна.
— Времето ти е засечено от единадесет — каза, но не устоя на изкушението да вдъхне дълбоко миризмата му и да я съхрани в паметта си.
Джоунъс се засмя.
— Аз плащам сметката, значи аз ще се безпокоя за времето.
— Имаш урок по гмуркане — напомни тя. — Който няма как да проведем, ако не отвържеш лодката, за да тръгнем.
— Слушам, сър!
Ала преди да скочи на пристана, той я притисна и целуна така силно, че я остави без дъх.
Лиз се обърна и включи двигателя. Надяваше се единствено да изглежда по-хладнокръвна и невъзмутима, отколкото се чувстваше. Джоунъс печелеше битка, помисли си. Битка, която дори не подозираше, че води. Изчака го да се качи и потегли.
— Има много места за гмуркане, където не е нужна лодка, но мисля, че ще ти хареса, ако е някъде по-далеч от брега. Паланкар е един от най-изумителните коралови рифове на Карибите. Освен това е подходящо място за начинаещи, защото откъм северния му край е плитко и той се спуска полегато надолу, а не рязко вертикално. Има множество пещери и проходи, което прави гмуркането там интересно.
— Сигурно, ала аз всъщност имах нещо друго наум.
— Как така друго?
Джоунъс извади малък бележник от джоба си и го прелисти.
— На какво ти приличат тия числа?
Тя позна бележника. Същият, в който беше преписал числата от тефтерчето на брат си, намерено на дъното на банковата касета. Той все пак имаше цел и я преследваше преди всичко останало, рече си Лиз и отпусна газта, за да забави ход.