— Обичам да те слушам — той вдигна глава и усети как кръвта му се сгорещява. — Почти толкова, колкото и да те гледам.
Тя не беше в настроение за духовити шегички, още по-малко за комплименти и ласкателства. Без да го моли за помощ, се намъкна във водолазния костюм.
— Все едно, ще си платиш за урока.
Джоунъс се изсмя и огледа плавниците.
— Не се и съмнявам.
Лиз довърши приготовленията в мълчание. И сама не можеше да каже дали наистина бе сърдита. Знаеше само, че нито денят, нито гмуркането им сега бяха нещо обикновено, както в началото смяташе, че ще бъде. Повдигна края на пейката и извади от една преграда под нея два къси метални пръта във формата на бухалка.
— Това пък за какво е? — учуди се той, щом му подаде единия.
— За всеки случай — тя пристегна ремъка на маската си. — Слизаме долу в пещерите, където спят акули.
— Акулите не спят.
— Кислородното съдържание на водата в пещерите ги държи в летаргия. Само недей си мисли, че можеш да разчиташ на това. На акула вяра нямай.
Без повече думи Лиз се прехвърли през борда и заслиза по стълбичката.
Водата беше прозрачна като стъкло, а видимостта повече от тридесет метра. Чу как Джоунъс цамбурна наблизо и се обърна, за да се увери, че наистина му бе ясно какво да прави. Уловил скептичния й поглед, той опря палец и показалец в знак, че всичко е наред, после посочи надолу.
Беше неспокоен. Тя долавяше напрежението, което сякаш се излъчваше от него, и се досещаше, че то няма нищо общо с водолазните му умения. Тук беше се гмуркал брат му. В това Лиз беше толкова сигурна, колкото и самият Джоунъс. Причината за тези спускания на Джери под водата явно бе станала и причина за смъртта му. Нямаше право да се сърди на Джоунъс. Протегна ръка и го докосна. В жеста й имаше чувство и нежност, като в целувка.
Той стисна с признателност пръстите й. Не знаеше какво търси, не знаеше защо продължава да търси, след като вече бе намерил повече, отколкото би му се искало. Брат му беше участвал в игра срещу закона и беше загубил. Някой би казал, че в това има справедливост. Но Джери беше негов брат, бяха родени в едно и също време. Трябваше да продължи търсенето и да продължи да се надява.
Лиз първа забеляза скатовете и дръпна Джоунъс за ръката. Подобни гледки винаги я вълнуваха. Гигантските мантии се носеха заедно и се хранеха с планктон, без да се тревожат от човешкото присъствие. Тя се устреми напред, за да ги догони и плува сред тях. Огромните им усти можеха да строшат черупката на ракообразни и да ги погълнат. Големи по шест-седем метра и повече, тези същества бяха внушителни и страховити. Ала Лиз без боязън протегна ръка да ги докосне. Обзе я приятното чувство на задоволство, както винаги й се случваше в морето. В очите й грееше усмивка, когато изчака Джоунъс и пак заплуваха един до друг.
Продължиха спускането и напрежението му започна да се разсейва. Струваше му се, че Лиз тук бе някак различна, безгрижна и волна, без вечно стаената печал в очите. Изглеждаше свободна и щастлива. Никога не я бе виждал такава. Ако бе възможно човек да се влюби за няколко мига, то Джоунъс го направи именно сега, на петнадесет метра под водата, влюби се в морска сирена, която бе забравила как да мечтае.
Всичко, което виждаше, всичко, до което се докосваше, я омайваше. То си личеше в движенията й, в погледа, като че това бе първото й слизане под вода. Ако имаше как, би останал тук с нея завинаги, обкръжени от любов и закриляни от дълбините.
Слизаха все по-надолу, но бавно, без да бързат. Ако нещо зловещо бе започнало или свършило тук, то не беше оставило следи. Морето беше спокойно и безмълвно, ала пълно с живот, живот твърде прекрасен, за да съществува навън.
Тя мярна сянката, минала над главите им и вдигна очи. Никога през всичките си гмуркания не бе виждала подобно зрелище. Хиляди и хиляди сребристи рибки плуваха заедно като вълна, толкова плътна, сякаш бяха едно-единствено същество. Отворила широко очи пред това чудо, Лиз вдигна ръце и се оттласна нагоре. Живата вълна се люшна като едно цяло, за да избегне нашествието. Тя направи знак на Джоунъс да дойде и той. Нуждата да сподели възторга, да изживее заедно с някого вълшебството, беше напълно естествена. Нали тази притегателна сила на морето, тази негова магия я беше подтикнала навремето да учи, да разкрива тайните му, беше я накарала да мечтае.
Двамата се хванаха за ръце и, преплели пръсти, се врязаха в сребърното ято. То се разцепи и затрептя от двете им страни. Морето кипеше, рибките бяха като дебел сребърен облак, толкова плътно една до друга, сякаш бяха слети.