— Застреляна ли е била?
— Намушкана с нож — отвърна той и видя как Лиз неволно посегна към шията си. — Точно така — каза натъртено. Дръпна силно от цигарата, сетне я хвърли зад борда и се изправи. — Заминаваш за Щатите, докато всичко това тук не свърши.
Тя се извърна с гръб. Трябваше да е сигурна, че ще има сили.
— Няма да замина, Джоунъс. И двамата имаме един и същи проблем.
— Лиз…
— Не! — обърна се отново. Брадичката й беше вирната, погледът ясен. — Разбираш ли, това, че преди бягах от проблемите, по никакъв начин не решаваше нещата.
— Не става въпрос за бягане, а за проява на здрав разум.
— Ала ти оставаш, нали?
— Нямам друг избор.
— Нито пък аз.
— Лиз, не искам да пострадаш.
Тя наклони глава и го изгледа. Би могла да повярва на това, да намери утеха в него.
— Ти ще дойдеш ли?
— Не мога. Знаеш, че не мога.
— Аз също — прегърна го и опря буза в рамото му — спонтанен израз на безброй чувства. — Да се прибираме вкъщи — прошепна. — Хайде просто да си идем у дома.
Десета глава
Всяка сутрин Лиз се събуждаше с увереността, че капитан Моралес ще позвъни, за да й съобщи, че всичко е приключило. Всяка нощ затваряше очи с увереността, че това е въпрос само на още един ден. Времето си вървеше.
Всяка сутрин тя се събуждаше с мисълта, че Джоунъс ще й каже, че си заминава. Всяка вечер заспиваше в прегръдките му с мисълта, че това е за последен път. Той не си тръгваше.
Повече от десет години Лиз имаше определена цел в живота си. Да успее. Беше започнала тази битка, за да оцелее и отгледа детето си. Някъде по пътя на борбата беше познала удовлетворението да разчита само на себе си, да се справя и успява. За тези повече от десет години тя вървеше твърдо напред, без прекъсване. Отклоненията биха означавали провал и загуба на независимостта й. Едва от месец в дома и в живота й се появи Джоунъс. Оттогава правият път, който бе следвала, се разклони. Опитът да се самозаблуждава, че нищо не се е променило, не помогна. Съпротивата й срещу промяната също не свърши работа. Сега вече й се струваше, че няма избор за посоката на пътя, който да следва.
И понеже имаше нужда от нещо, което да я крепи, всеки ден ходеше на работа, като се придържаше упорито към обичайното си ежедневие. Работата беше единствената страна на живота й, която в момента се намираше под нейна власт. Макар и да успяваше да му придаде някакъв нормален ход, това не й носеше душевен покой. Неведнъж се улавяше, че с подозрение се взира в клиентите си. Бизнесът вървеше все по-добре с наближаване на летния сезон. Това не й изглеждаше вече така важно, както преди, ала Лиз все тъй държеше магазина отворен по седем дни в седмицата.
Джоунъс напълно промени живота й. Сякаш беше издърпал няколко нишки в стегната тъкан и тя се разплиташе. Лиз стигна до извода, че едва ли някога нещата щяха да потекат в прежното си русло и да бъдат съвсем същите. Това заключение я накара да се замисли какво щеше да прави после, когато той си заминеше. След като си заминеше, а то беше неизбежно, тя трябваше отново да се научи как да заглушава копнежите и прогонва бляновете си.
Щяха да намерят убиеца на Джери Шарп, да открият нападателя с ножа. Ако не го вярваше, Лиз никога не би могла да я кара така ден след ден. Но дори и след като опасността преминеше, след като истината излезеше наяве, нейният живот нямаше да бъде такъв, какъвто досега. Джоунъс се беше втъкал в него. Когато си отидеше, щеше да остави след себе си дупка, която тя трябваше да закърпи с цялата сила на волята си.
Не че животът й и преди не беше разкъсван. Утешаваше я мисълта, че тогава бе успяла да го съшие. Формата беше друга, тъканта различна, ала Лиз се бе справила. Щеше да го направи отново. Беше длъжна да го направи.
Понякога тя лежеше с отворени очи в тъмнината, въртеше се неспокойно в късните часове на нощта и се боеше, че ще трябва да пристъпи към това още преди да бе събрала достатъчно сили.
Джоунъс я усещаше как мърда до него. Беше разбрал, че Лиз рядко спи кротко и мирно. Или пък вече не спеше кротко и мирно. Искаше му се тя да разчита на него, да се облегне и намери опора в него, но знаеше, че няма да го стори. Чувството за независимост беше от твърде съществено значение за нея, а неувереността й твърде дълбока, за да признае, че има нужда от някого. Дори не желаеше да подели с някой трудностите, да се отърве от част от бремето. А той искаше да я приласкае и успокои. През целия си съзнателен живот Джоунъс беше избирал за приятелки жени, които нямаха проблеми, не търсеха съвети, не се нуждаеха от утеха или подкрепа. Подобни неща изискваха емоционална обвързаност, на каквато той не бе склонен. Не от егоизъм, просто беше предпазлив. В младежките си години и после, като по-възрастен, непрекъснато му се налагаше да събира и слепя парчетата от живота на Джери, които той разпиляваше. Съзнателно или несъзнателно се зарече да не бъде повече поставян в положение да върши същото за още някой.