— Имаме си — каза.
— Това, което имате, е екип. Ние с нея работим заедно — Джоунъс издуха струя дим. — Нали така, Лиз?
Той ги искаше. И нямаше да се откаже, докато не ги получи. А тя нямаше избор.
— Така е.
— Не ни трябва екип — накани се Манчес да става.
— Точно ние вие трябваме — взе Джоунъс бирата, която му бяха донесли. — Вече доста поназнайваме за вашата далавера. Джери не беше от тия, дето си траят. Трудно пазеше тайни. — Той надигна бутилката. — Лиз и аз сме по-дискретни. Та, значи, пет хиляди на гмуркане?
Скот замълча за миг, после вдигна ръка да спре Манчес.
— Пет. Щом искате да работите в екип, ваша работа е как ще си ги делите.
— По равно — Лиз обви с пръсти бирата на Джоунъс. — Единият слиза долу, другият стои в лодката.
— Утре вечер. В единайсет. Ще дойдеш в павилиона. Влизаш. Вътре ще намериш непромокаемо куфарче. Заключено е.
— И павилионът е заключен — подметна Лиз. — Как ще се озове куфарчето вътре?
Манчес издуха цигарения дим между зъбите си.
— Нямам проблеми с влизането.
— Просто взимаш куфарчето — прекъсна ги Скот. — Листче с координатите ще бъде прикрепено към дръжката. Изкарваш лодката, гмуркаш се с куфарчето и го оставяш долу. После излизаш и чакаш точно един час. След това отново се гмуркаш. Там ще те чака друго куфарче и от теб се иска само да го върнеш в павилиона и да го оставиш там.
— Звучи гладко — обади се Джоунъс. — Кога ще ни се плати?
— След като свършите работата.
— Половината предварително — Лиз отпи дълга глътка от шишето с надеждата сърцето й да забие по-кротко. — Оставяте две и петстотин при куфарчето или никакво гмуркане.
Скот се ухили.
— Не си доверчива като Джери.
Тя го изгледа студено.
— Освен това възнамерявам да остана жива.
— Стига да спазваш правилата.
— Кой ги определя? — взе си Джоунъс обратно бирата.
Лиз спусна ръка под масата и я постави твърдо върху коляното му.
— Нямай грижа за това — посъветва го Манчес. Ухили се, стиснал цигарата между зъбите си. — Той, във всеки случай, знае кои сте.
— Само внимавайте за координатите и си гледайте часовника — Скот остави на масата банкнота и се изправи. — Останалото е лесно.
— И умната, братко на Джери — озъби се в усмивка Манчес. — Адиос, сеньорита.
Двамата тръгнаха, а Джоунъс спокойно довърши бирата.
— Не беше предвидено да се намесваш по време на срещата — зашепна ядосано Лиз. — Моралес каза…
— По дяволите Моралес! — той смачка цигарата в пепелника и погледна как пушекът се извива нагоре. — Това ли е онзи с ножа?
Ръката й неволно посегна към гърлото. На половината път тя стисна пръсти и ги постави в юмрук на масата.
— Нали ти казах, че не можах да го видя.
Джоунъс вдигна очи. Както и преди, те отново й заприличаха на замръзнал дим.
— Той ли беше?
Не бе нужно да му казва. Лиз се наведе напред и заговори кротко:
— Искам това да свърши, Джоунъс. Не искам отмъщение. Нали трябваше да ме оставиш сама да се срещна със Скот и да уредя нещата?
С отсъстващ вид той наведе свещта, поставена в средата на масата, и я запали.
— Промених решението си.
— Дяволите да те вземат, можеше всичко да объркаш! Да не мислиш, че ми е много драго да се захващам с това? Ала единственият начин да се измъкнем, е просто историята да приключи. Сега откъде да знаем дали няма да се откажат, щом и ти се намеси?
— Няма, защото ти си в центъра на нещата, при това от самото начало — Джоунъс хвана ръката й, преди да се бе обадила отново. Приближи лице, гласът му беше спокоен и твърд: — Имах намерение да те използвам. Още щом прекрачих прага на къщата ти, аз реших да те използвам, за да стигна до убиеца на Джери. Ако трябваше да те прегазя, да те махна от пътя си или да те повлека заедно с мен, все едно, смятах да те използвам. Точно както и Моралес смята да те използва. Както и останалите искат да го направят. — Пламъчето на свещта трептеше помежду им. — Също както и Джери те използваше.
Тя преглътна. С усилие се противопостави на болката.
— А сега?
Той не отговори. Седяха толкова близо, че виждаше отражението си в очите й. Виждаше също съмненията и непокорството. Премести ръка зад врага й и усети тежките удари на сърцето. Със сдържана сила я привлече към себе си и я целуна по устните. Пламък на страст, проблясък на надежда — не знаеше кое да й даде. Или да вземе. Затова я пусна.
— Повече никой няма да ти причини зло — прошепна. — Най-малко аз.
Това бе най-дългият ден в живота й. Работеше в павилиона и чакаше часовете да се изнижат. Хората на Моралес се бяха смесили с почиващите на плажа. Струваше й се, че толкова бият на очи, така си личат, сякаш бяха белязани, та бе чудно как никой друг не им обръщаше внимание. Лодките с клиентите отплаваха в морето, върнаха се, после пак тръгнаха. Тя проверяваше, раздаваше акваланги и плувно снаряжение. Попълваш формуляри и връчваше разписки, приемаше кредитни карти, като че тази делнична дейност имаше някакво значение. Искаше денят да свърши. Щеше й се вечерта ни кога да не настъпва.