Хиляди пъти решаваше да каже на Моралес, че не може да го направи. Хиляди пъти се наричаше страхливка. Но когато слънцето се спусна ниско, разбра, че смелостта не бе нещо, което можеше да се постигне със силата на волята. Би избягала, ако имаше избор. Ала не можеше. Тъй като я грозеше опасност, покрай нея и Фей беше в опасност. Щом слънцето залезе, Лиз приключи работата и затвори павилиона, сякаш беше най-обикновен ден. Слагаше ключовете в джоба си, когато редом изникна Джоунъс.
— Още има време да се откажеш.
— И после какво? Да се крия? — тя обходи с поглед брега, морето, острова, който беше неин дом. И неин затвор. Защо ли никога не бе мислила за това място като за затвор? Докато не се беше появил Джоунъс. — Нали сам ме упрекваше, че бягам и се крия?
— Лиз…
Тя поклати глава, за да не продължава.
— Нямам сили да говоря за това. Предпочитам просто да го направя.
Пътуваха към къщи в мълчание. Лиз преповтаряш наум дадените й инструкции, всяко нещо, всяка дума, на които Моралес бе наблегнал. Щеше да спази всички наставления, да остави куфарчето долу в пещерата, да вземе другото с парите и да го предаде на полицаите, които щяха да я чакат недалеч от пристана. А тя щеше да чака следващия ход. И докато чакаше, край нея, на не повече от пет метра, щеше да има полицай. Изглеждаш съвсем просто. Но стомахът й се свиваше.
По улицата пред къщата й човек разхождаше куче. От хората на Моралес. Другият мъж, дялащ нещо върху верандата на съседа, носеше пистолет под доченото си облекло. Лиз се постара да не спира поглед върху нито единия от двамата.
— Сега ще пийнеш нещо, хапваш и лягаш да поспиш — нареди Джоунъс и я побутна през вратата.
— Само спането.
— В такъв случай първо спането — той заключи и я последва в стаята й. Пусна щорите. — Искаш ли нещо?
Беше й много трудно да моли.
— Ще легнеш ли с мен?
Джоунъс се приближи. Тя вече се бе свила на кълбо. Той се изтегна, прегърна я през гърба и я притисна до себе си.
— Ще можеш ли да заспиш?
— Дано — в съня щеше да намери избавление, та дори и временно. Ала не затвори очи. — Джоунъс?
— Ъ-ъ?
— След тази вечер… След като всичко свърши, ще ме прегръщаш ли пак така?
Той докосна с устни косата й. Нима би могъл да я обича повече от това? Но беше почти сигурен, че ако й го кажеше, Лиз щеше да се отдръпне от него.
— Стига ти да искаш. Сега заспивай.
Тя остави очите й да се затворят и умът й да потъне в забрава.
Куфарчето не беше голямо, с обичайния размер на дипломатическо куфарче. Видът му бе твърде обикновен и по нищо неотличаващ се, за да бъде възприемано като носител на опасност и заплаха. До него върху плота в павилиона лежеше илик. Вътре имаше лист хартия с напечатани цифри — географските координати. Също и две хиляди и петстотин долара в банкноти от по сто.
— Спазили са своята част от уговорката — отбеляза Джоунъс.
Лиз пъхна плика в чекмеджето.
— Ще си взема екипировката.
Той я проследи с поглед. Предпочита да действа сама, каза си. Предпочита да не мисли, че има към кого да се обърне, на кого да се опре. Ала скоро ще разбере, че имаше не само това, а значително повече.
— Какви са координатите?
— Същите като в бележника на Джери.
Тя се чувстваше удивително спокойна. Изчака го да излезе и заключи след него. Беше наясно, че ги наблюдават. Моралес бе разположил хората си в хотела досами плажа. Но точно толкова сигурна беше, че и Манчес бе някъде наблизо.
Двамата с Джоунъс не разговаряха повече, докато не се качиха на лодката и не потеглиха.
— Ето, че му се вижда краят — рече Лиз, след като пое по курса.
— Вижда му се.
Тя замълча за миг. Цяла вечер бе мислила какво ще му каже и как да му го каже.
— Джоунъс, какво се каниш да правиш?
Пламъчето на запалката изсъска, лумна, после пак стана тихо.
— Каквото трябва.
Страхът предизвика метален вкус в устата й. Той обаче нямаше нищо общо с нея, бе изцяло насочен към Джоунъс.
— Ако тази нощ направим размяната на куфарчетата и отнесем второто на Моралес, те ще се появят. Ще трябва да излязат на открито. Манчес и онзи, който дава нарежданията.
— Какво целиш с тия приказки, Лиз?
— Манчес е убил брат ти.
Джоунъс отправи поглед встрани. Морето чернееше. Небето беше черно. Единствено бръмченето на двигателя нарушаваше тишината.