— Джоунъс, да не се случило нещо? Защо…
Насреща й зееше дулото на 22-калибров револвер.
— Сеньорита… — Манчес хвърли маската и шнорхела върху пейката и се покатери в лодката. — Буенас ночес.
— Какво правиш тук? — опита се гласът й да звучи възмутено, но кръвта се оттегли от лицето й. Не, тя наистина не притежаваше смелост, помисли си. Ама никаква. — Нали имахме уговорка?
— Ти си аматьорка — отвърна той. — Също като Шарп. Да не смяташ, че просто ей така ще забравим за парите?
— Не зная нищо за парите, които е взел Джери — Лиз бе стиснала парапета до побеляване на пръстите. — През цялото време ти го повтарям.
— Шефът реши, че много ни се мотаеш из краката, хубава госпожице. Ти ни правиш услуга с тази доставка и ние ти правим услуга. Ще те убием бързо и безболезнено.
Тя не гледаше в револвера. Не смееше.
— Ако така си убивате водолазите, скоро ще останете без бизнес.
— Все едно, приключваме с Косумел. Щом приятелят ти изплува с куфарчето, го взимам и отивам в Мерида. Обичам да живея в разкош. Твоето изобщо не е живот.
Искаше й се да седне, защото коленете й трепереха и краката едва я държаха. Остана права, защото мислеше, че ако седне, повече няма да е в състояние да стане.
— Щом приключвате на Косумел, защо беше това спускане?
— Кленси обича нещата да са изпипани докрай.
— Кленси?
Спомни си, че това беше името, споменато от Дейвид Мериуърт. Напрегна се да чуе някакъв звук откъм водата.
— Долу има няколко хиляди в кокаин, там е цялата хватка. Няколко хиляди долара в куфарчето, което ще бъде извадено. Шефът го е замислил да изглежда така, като че вие двамата с Шарп свършвате операцията, а после се скарвате и се застрелвате един друг. Чиста работа и случаят приключва.
— Ти си убил и Ерика, нали?
— Задаваше много въпроси — той поклати револвера. — Ти също много питаш.
Светлината обля лодката и морето наоколо тъй внезапно, че Лиз в първия момент замръзна на място. Преди още да бе осъзнала какво прави, в следващия миг вече скачаше във водата и се гмурна с главата надолу.
Как да предупреди Джоунъс? Продължи като обезумяла да се спуска слепешката, а над нея светлините подскачаха по повърхността. Нямаше акваланг, нямаше маска. Всеки момент той можеше да изплува, без да подозира за опасността. Нямаше кой да го предпази, освен тя.
Ала без водолазната екипировка беше напълно безпомощна, щеше да издържи още съвсем малко. Като се стараеше, колкото бе възможно, да се държи близо до въжената стълба, Лиз напрягаше дробове, които всеки момент щяха да се пръснат. Тогава усети движение във водата. Обърна се към лъча от фенерчето.
Когато Джоунъс я видя, тя приличаше на призрак, прилепен до корпуса на лодката. Косата й се развяваше от течението, лицето бе бяло като платно. Преди умът му да си бе задал каквито и да било въпроси, той извади мундщука с тръбата от устата си и бързо го пъхна в нейната — глътка живителен въздух. Можеха да общуват само чрез чувствата си. Усети страха й. Стисна здраво пистолета и изплува.
— Господин Шарп — насочи към него Моралес лъча от прожектора. — Всичко е под контрол.
Лиз също се показа от водата. Видя Манчес на палубата с белезници на ръцете, охраняван от двама мъже във водолазно облекло.
— Навярно ще откарате моите хора и заловения обратно на острова? — продължи Моралес.
Тя почувства как Джоунъс се напрегна. Държеше пистолета зареден и насочен. Стори й се, че дори и през маската вижда очите му да горят със студен леден блясък.
— Джоунъс, моля те! — но той вече се качваше по стълбата. Лиз се прехвърли през парапета и тупна върху палубата — измръзнала, със стичаща се по тялото й вода. — Джоунъс, недей! Всичко свърши.
Той едва чуваше гласа й. Всичките му усещания бяха фокусирани върху мъжа, който стоеше само на няколко крачки. Очите им бяха приковани един в друг. Не изпита задоволство от кръвта, стичаща се по лицето на Манчес, нито от трескавия, див блясък в очите му при мисълта за туй, което предстоеше да се случи. Нали за това беше дошъл, това си бе обещал. Монетата върху верижката на врата му се люшна и напомни за Джери. Брат му беше мъртъв. Никакво удовлетворение нямаше в това. Той отпусна пистолета.
Манчес отметна назад глава.
— Аз ще изляза — рече спокойно. Устата му се разтегли в усмивка. — Ще изляза.
Пистолетът гръмна и куршумът се заби в палубата между краката му. Лиз видя как злорадата усмивка замръзна на лицето му, миг преди да се появи върху устните на Джоунъс.
— А аз ще те чакам.
Нима наистина всичко свърши? Това беше първата й мисъл, когато се събуди на топло и сухо в собственото си легло. Вече нищо не я заплашваше, нито нея, нито Джоунъс, а наркотрафикантският канал на Косумел бе разбит. Джоунъс, естествено, беснееше. Манчес е бил следен, без да им кажат, тях също са ги наблюдавали, ала полицията издаде присъствието си едва когато Лиз се озова пред дулото на револвера. Джоунъс обаче постигна това, за което бе дошъл, помисли тя. Убиецът на брат му бе задържан и се намираше зад решетките. Очакваше го процес. Щеше да се изправи пред закона и правосъдието. Дано това се окажеше достатъчно за Джоунъс.