— Сметана?
Той прокара ръка през косата си. Изпитваше такова чувство, сякаш се бе озовал в нечий чужд сън.
— Не, чисто.
Лиз се обърна да му подаде чашата и видимо трепна.
— Извинете — пророни и взе своята. — Толкова приличате на него.
— Това притеснява ли ви?
— Изнервя ме.
Джоунъс отпи от кафето. То като че поразсея усещането му за нереалност.
— Не сте била влюбена в Джери.
Тя го изгледа с известна изненада. Беше й ясно, че я смяташе за любовница на брат му, но не очакваше да му мине през ум нещо повече.
— Познавах го съвсем отскоро — после се усмихна криво, спомнила си едно друго време, един друг живот. — Не, не бях влюбена в него, отношенията ни почиваха на чисто делова основа. Ала го харесвах. Той беше самоуверен, обаятелен и много добре съзнаваше собствения си чар. През последните две седмици доста от клиентките ми идваха по два пъти. Джери беше голям сваляч — каза, после вдигна стреснато поглед. — О, извинете.
— Няма нищо — заинтригуван, Джоунъс се приближи. Тя беше висока жена и лицата им се озоваха кажи-речи на едно ниво. От нея се долавяше лек аромат на пудра, грим не носеше. Не е типа на Джери, помисли той отново. Но имаше нещо в нея, нещо в очите й. — Вярно е, само че не всички го схващаха — добави.
— Познавам и други — гласът й беше глух. — Не толкова мили, не така безвредни. Вашият брат беше симпатичен човек, господин Шарп. И се надявам, който и да… Надявам се да го хванат.
Видя как очите му се превърнаха в две сиви блокчета лед. Неволно Лиз потрепери вътрешно. Студенината често бе по-опасна от разпалеността.
— Ще го хванат. Възможно е да ми се наложи отново да говоря с вас.
Молбата беше съвсем естествена, ала я подразни. Не искаше да разговаря пак с него, изобщо не искаше да я замесват по какъвто и да е било начин.
— Нямам какво друго да ви кажа.
— Все пак Джери е живял във вашата къща, работил е за вас.
— Не зная нищо — повиши тя леко глас. Извърна се към прозореца и се загледа навън. Беше й дошло до гуша от въпросите, от хората, които я сочеха по брега като жената, открила трупа. Беше й неприятно нормалният ход на живота й да се обърква от смъртта на мъж, когото едва познаваше. И да си признае честно, боеше се. Джоунъс Шарп й направи впечатление на човек, който би могъл наистина да преобърне живота й с главата надолу, стига да поиска. — Повтарях го непрекъснато и на полицията. Джери просто работеше при мен. Виждах го само по няколко часа на ден. Не зная къде е ходил нощем, с кого се е срещал, какво е правил. Не беше моя грижа, доколкото си плащаше за стаята и се явяваше на работа. — Отново се обърна към него. Лицето му бе мрачно и зло. — Съжалявам за брат ви, съчувствам и на вас. Но това просто не е моя работа.
Лиз нервно разтвори скръстените си пръсти, а той го изтълкува по свой начин.
— На различно мнение сме, госпожо Палмър.
— Госпожица Палмър — подчерта тя. Джоунъс бавно кимна. — Не мога да ви помогна.
— По-скоро не искате, след като отказвате да разговаряме.
— Е, добре, тъй да бъде. Не искам.
Той я изгледа под око и извади портфейла си.
— Джери дължеше ли ви нещо за стаята?
Обидата я зашлеви като плесница. Очите й, обикновено кротки, дори тъжни, сега блеснаха остро.
— Той нищо не ми дължи, нито пък вие. Ако сте свършили с кафето…
Джоунъс остави чашата на масата.
— Свърших. Засега.
Изгледа я за последен път. Не е типа на Джери, рече си пак. Нито пък неговия. Ала му се струваше, че тя знае нещо и твърдо се закани да разбере какво е, дори ако трябваше да се възползва от нея по един друг начин.
— Лека нощ.
Лиз остана, където стоеше, докато не чу външната врата да хлопва. После стисна клепачи. Не е нейна работа, повтори си мислено. Но все още виждаше Джери под стъкленото дъно на лодката. А сега виждаше и Джоунъс Шарп с вкоравената скръб в очите му.
Втора глава
За Лиз работата в павилиона беше направо отмора. Е, не като пълна почивка, но пък лукса да си вземе истински свободен ден и да не излиза в морето нито с лодките, нито да стои в павилиона и да се занимава с плувната екипировка тя си разрешаваше твърде рядко, и то само когато Фейт си идваше за през ваканциите у дома. Днес обаче отпрати лодките и остана да се справя сама с клиентите. Най-вече за да бъде сама. Към обяд всички сериозни гмуркачи вече бяха наели аквалангите, тъй че работа почти нямаше. Това й даде възможност да отдели известно време за оглед на снаряжението.
Павилионът представляваше малка четвъртита постройка. От време на време обмисляше идеята да я боядиса отвън, ала така и не реши дали си заслужава допълнителните разходи. Вътре имаше едно преградено ъгълче, което тя иронично наричаше „офис“ и където бе натъпкала старо метално бюро и въртящ се стол. Останалата част от пространството бе затрупано с различна екипировка, разпръсната по пода, сложена върху рафтове или висяща на куки. Върху бюрото имаше дупка с големината на мъжко стъпало, но затова пък оборудването й беше първокласно и безупречно.