Маски, плавници, кислородни бутилки, шнорхели, харпуни можеха да бъдат взети за ползване отделно или в произволна комбинация. Лиз беше разбрала, че колкото по-голям бе изборът, толкова по-лесно се привличаха и задържаха клиенти. Даването на водолазна екипировка под наем беше гръбнакът на нейния бизнес. На видно място до широкия квадратен отвор, който се затваряше само за през нощта с тежък дървен кепенк, висеше списък на английски и испански за предоставяното снаряжение, вида на услугите и цените.
Когато започна преди осем години, тя се запаси с достатъчно леководолазни апарати и други принадлежности за дванадесет гмуркачи. За това й потрябваха всички спестени пари — всеки грош, който Маркъс бе връчил на наивното младо момиче, бременно с неговото дете. Момичето бързо бе станало жена и тази жена сега въртеше бизнес, с който можеше да екипира петдесет водолази от главата до петите, десетки плувци с маски и шнорхели, подводни фотографи, любители на дълбоководния риболов или туристи, които искаха да прекарат един приятен ден в морето.
Първата лодка, с която рискува да започне, беше предназначена за леководолази и кръстена „Фейт“, на дъщеря й. Закле се, когато беше едва осемнадесетгодишна, сама и уплашена, че детето, което носи, ще има най-хубавото. Десет години по-късно можеше да се огледа наоколо и да каже, че бе спазила обещанието си.
Нещо повече — островът, на който беше избягала, за да се скрие, се превърна в неин дом. Тук бе намерила не само убежище, а спокойствие, уважение, сигурност. Вече не устремяваше поглед над белите пясъци и синята морска шир, бленувайки за Хюстън и хубава къща със зелена морава. Вече не поглеждаше назад към висшето образование, което едва бе започнала, и към мисълта, каква би могла да стане. Престана да тъгува за мъжа, който не искаше нито нея, нито детето, което бяха създали. Никога нямаше да се върне обратно. Ала Фейт щеше. Фейт щеше да знае френски, да носи копринени рокли, да води разговори за музика и изкуство. Един ден тя щеше да се върне там, при братовчедите си, неминуемо щеше да стане част от средата, към която принадлежеше.
Това беше мечтата на Лиз. Да види дъщеря си приета с такава лекота, с каквато самата тя бе отхвърлена. Не за отмъщение, а заради справедливостта.
— Как сме, мила госпожичке?
Наведена над кислородните бутилки, които пълнеше, Лиз вдигна глава и примижа срещу слънцето. Видя на вратата пълна фигура, напъхана в мокър черно-червен бански, увенчана с едро топчесто лице и дебела пура в устата.
— А, господин Амбъкъл! Не знаех, че сте още на острова.
— Духнах за малко до Канкун. Ама тук по става за гмуркане.
Лиз се изправи. Амбъкъл й беше постоянен клиент, който идваше на Косумел два-три пъти в годината и винаги наемаше безчет кислородни бутилки.
— Това можех и аз да ви го кажа — усмихна му се. — Видяхте ли древните развалини?
— Жената ме завлече в Тулум — повдигна той рамене и се ухили насреща й с опулените си сини очички. — Предпочитам да съм десет метра под водата, отколкото цял ден да се катеря по камънаци. Погмурках се малко, ама човек не прелита целия този път от Далас дотук, само за да се размотава наоколо. Замислил съм нощно гмуркане.
Естествената й, непресторена усмивка добави нещо меко и отзивчиво в инак сериозните й, обикновено внимателни и малко тъжни очи.
— Ще ви приготвя нещата веднага. Колко още ще останете? — попита го, докато проверяваше подводното фенерче.
— Две седмици. Човек понякога трябва да се откъсва от бюрото си.
— Несъмнено.
Лиз беше доволна, че толкова много хора от Тексас, Луизиана или Флорида чувстваха нужда да избягат от ежедневието.
— Чух за някакво произшествие, докато ни е нямало.
Лиз предполагаше, че вече е свикнала с коментарите, но по гърба й пробягаха трънки. Усмивката й помръкна и лицето й стана затворено.
— Имате предвид убития американец?
— Хвърли жената в ужас. Едва я склоних да се върнем. Вие познавахте ли го?
Не, помисли тя, не толкова добре, колкото би трябвало. За да заеме с нещо ръцете си, отиде до бюрото, взе печатна бланка и започна да я попълва.
— Всъщност той работеше при мен съвсем отскоро.
— Не думайте!
Малките сини очички на Амбъкъл светнаха. Лиз смяташе, че бе свикнала и с тази реакция.