Ерих Мария Ремарк
Карл Брьогер във Фльори
Колата фучи с пълна газ по шосето, гумите свирят, пътят е прав, стъклата тихо потракват, а Страсбург и Метц са вече далече зад нас. До мен седи Карл Брьогер и яде сандвич, но не е съвсем съсредоточен. Мислите му са другаде.
Два часа минаха, откакто обядвахме. След като си бяхме отдъхнали от приятната изненада от поглъщането на един цял омар с майонеза за ордьовър за двадесет и пет франка и огромната буца сирене — а да не говорим за другите възбуждащи апетита ястия — Карл започна да ми излага подробно плановете и сметките си за бъдещето.
Аз това много не го разбирам, защото с него са свързани много „ако“, „но“ и сметки, и хора. Не знам дали е следствие от омара или от виното, или даже от това, че и двете бяха толкова евтини, перспективите му растяха, докато се загубиха из облаците на Еверест — за десет години ще е ръководител на фирмата, след двадесет — директор, генерален директор, президент и така нататък. Понастоящем Карл е толкова ниско по стълбицата, че ако падне, може да му се размине без сериозни наранявания. Той е банков служител и има здрав организъм. Затова пак може да яде скромен сандвич два часа след омара. Между другото, предвкусвайки осъществяването на идеалите си, той е зает с това, да мечтае какво ще прави, щом веднъж стане ръководител на фирмата. Такъв е Карл.
Колата лети през селата, остри фронтони, крави, пъстри женски рокли, есенен вятър, купчини оборски тор профучават покрай прозорците ни, завой след завой, хълм след хълм, докато свършат алеите и дърветата. Пътищата се разделят и стават по-малки. Приближават тромави шумни автобуси с изписани с предизборни обещания с дебело нарисувани букви, а на табелите на населените места се появяват имена, при които всичко трябва да замръзне.
Карл затваря портфейла си. Между банковите документи са напъхани изрезки от един спортен вестник, където е описана славната футболна среща между Рейне и Мюнстер (отборът на Карл победи убедително с 6 на 0 и Карл беше споменат с похвали), но най-важни са няколкото снимки на прелестни дами, които той беше разглеждал по време на десерта.
Пред нас пътят свършва. Колата спира със свирене на спирачките; слизаме и се озоваваме на своеобразен пазарен площад. Там са паркирани коли, наоколо стоят загрижени шофьори, олицетворение на старанието с острите си униформени шапки, хора, трупащи се на групи, екскурзоводи сноват насам-натам, събират стадото си и потеглят. Около нас мъже с подтиснат, трескав шепот ревностно си вършат работата; мъртвите улици от вчера са се превърнали в булеварди с почитани следвоенни гости и там, където преди всяка крачка означаваше проливане на кръв и ужасен страх душеше гърлото, сега минават дъсчени тротоари, за да останат чисти обувките на туристите, а добре образовани преводачи вървят отпред, така че всеки да може да види всичко, наистина гарантирано всичко. Дуомон.
И около нас обикаля някакъв, възбудено, бързо и усърдно — иска да ни обясни стратегията на нещата тук, да ни направи така да се каже au fait1. Карл се усмихва любезно, подсилен от омара и сандвича, наостря уши и се оставяме да ни водят на карбидна светлина из укреплението; оставяме се да ни обясняват как докато укреплението било завзето от германците, вградили машини в сутерена, прокарали електричество и монтирали кранове, с които да издигат мунициите, все неща, които ги нямало преди.
Карл кима в съгласие: Да, така беше. Но както стоим пред ръждясалите стоманени каски, пред изкривените цеви на пушки и неексплоадирали снаряди и екскурзоводът пак започва да дърдори, а до нас започва още един със същата история на английски, и Карл ми намига; това му стига; разбутахме навалицата, за да излезем навън. Той беше станал много тих пред каските, броните и парчетата от гранати там долу.
След задушния въздух в тунела, навън ни облъхва вятър, толкова нежен и лек, че най-приятното нещо би било да се оставиш на порива му. Все още е доста светло, но настъпва онзи тайнствен час, когато денят и нощта се уравновесяват, а блюдата на везната изглежда за момент застиват в тяхното безкрайно трептене — още един удар на сърцето и магията я няма, изведнъж слабото мъждукане на вечерта е тук, крава измучава от ливадата и нощта е настъпила. Вълна след вълна възвишенията лежат във виолетови сенки пред нас. Екскурзоводът ни е последвал и започва пак зад гърба ни:
— Картечният пистолет ей там е бил стратегически особено интересно нещо.
Не продължава по-натам. Карл се оглежда ядосан и казва с категоричен том:
— Затваряйте си устата…
Не го казва злобно, а по-скоро спокойно и с това приключва.