После тръгва напред, по-далече от стратегическия боен ред, по-далече от смътното крякане на групите туристи, по-далеч от омари, сандвичи, картинки на жени и банкови дела, по-далече от десетте години мир.
Върви и лицето му става все по-сериозно; очите му се смаляват и гледат напрегнато в земята; тревата шумоли, камъчета скриптят, табела предупреждава пак за някаква опасност, но Карл вече не се тревожи за тези неща. Той търси.
Следата извежда през надупчени от гранати поля, през останки от препятствия от бодлива тел. След като изревава купища предупреждения по нас, преводачът остава много назад. Виждаме разрушение укрития, които са били изкопани на ново, наоколо се търкалят гранати и съвсем пробити готварски съдове, в жълтата глина стърчи жалка ръждясала вилица, а на края и виси закачена половин лъжица.
Продължаваме да вървим още известно време. Карл често спира и проверява положението на нещата. После кима и продължава нататък. Трябва да следваме посоката на окопа. Но само посоката, защото това са кратери, между които се вият чифт стъпки и после завиват зад ръба.
Още няколко крачки. Още един поглед. Карл е намерил това, което търсеше.
Мълчи за малко и после казва:
— Тук — спира и веднага пак продължава: — Тук някъде трябва да е било, тук бяхме тогава, всичко бушуваше, няколко изстрела и после „Нападаме.“
Повтаря:
— И после „Нападаме.“
След това излиза от окопа, изскача и пак поема. Но това вече не е Карл Брьогер, човекът с банковите дела и футболните новини; това е един съвсем друг, десет години по-млад, този е подофицер Брьогер, когото пак са привлекли земята, дивата миризма на пепел от бойното поле и споменът, който нахлува в него като вихрушка.
Движенията му вече не са като преди, няма го вече колебливото търсене, и походката му вече не е тази, с която съм свикнал; несъзнателно, без да иска пак има предчуствие за внимателно и предпазливо промъкване на прибежки, инстинктивната сигурност на животното; сам той не забелязва как е свил глава между раменете си, как ръцете му висят отпуснати на ставите, готов за падане, също избягва ясно да са покаже, като че ли не иска да бъде видян и винаги остава с прикритие.
Така продължаваме. Преди няколко часа той изобщо не би бил в състояние да се ориентира; сега познава всяка бразда; той пак е в миналото. Така ние вървим по следата — двама мъже с ушити по мярка костюми, с шапки и бастуни за разходки — ние вървим по следата, по която той и взводът му са пълзяли през онази страшна нощ, докато светлинните бомби висяха като огромни дъгови лампи над унищожението и цялата земя около Тиомон и Фльори се издигаше и понижаваше като море под фонтаните от експлозиите — ние минаваме пак по този път и около нас е безкрайната вечерна тишина, но в ушите на подофицер Брьогер бушува битката, той държи бастуна си за разходки като ръчна граната, той пак води хората си през кратерите от гранати за атака на града.
А града вече го няма. Изчезнал е, изравнен със земята и никога не възроден, защото земята още е минирана, цялата натъпкана с експлозиви, прекалено опасна, за да бъде застроена отново.
Карл се обляга на паметника, който обозначава мястото, където някога е било Фльори, селото на ужаса, чиито руини са били щурмувани и загубени шест пъти за една нощ.
— Тук имаше един млад новобранец — казва той. — През цялото време беше плътно до мен. Когато по-късно трябваше да се изтегляме, него го нямаше. И после…
После, когато завзели мястото, намерили само част от труп, но не знаели дали е бил той. И така той бил обявен за „изчезнал“ и до ден днешен майка му се надява, че един ден той ще влезе в украсената и с червен плюш дневна, порастнал, силен и широкоплещест, и ще седне до нея на канапето.
— Няма причина той да не е още жив — размишлява Карл и ме поглежда мрачно. — Мислиш ли, че е станал музикант? Тогава той това искаше.
Не знам, продължаваме. Здрачът е отстъпил на тъмно синьото. Карл пак спира за момент и казва, махвайки с ръка:
— Виж, това просто не го разбирам; преди беше така, че човек даже не можеше вече да мисли, беше ад, пълен ад, последното, края, безнадежден, и там вътре имаше човек и той даже вече не беше човек — а сега ние обикаляме наоколо и е само една малка долинка, там в тъмното — един безобиден хълм.
Мавзолеят се белее в тъмнината. Автобусите с тапицираните си редове със седалки са готови за тръгване и се отдалечават бръмчейки.
Тъмният пейзаж пак пробягва покрай колата. Паметници на загиналите във войната, много много пробягват на светлината на фаровете. На тях се говори най-вече за Gloire и Victoire. Карл клати глава:
— Това не представя цялата история, не, съвсем не. Но те все пак имат право да издигат паметници, защото от цялата област няма по-пострадало място. Само едно нещо са пропуснали: Никога вече. Това липсва. Ти…