Выбрать главу

С нарушението й човек се отделя от Бога. На много хора, които са извършили грях, психическото състояние е ужасно. Тълпят се пред психокабинетите, без да знаят какво да сторят и никой не може да им помогне. Освен Един. За освобождаването на психиката от обременителното зло са необходими покаяние и изповед. Те са вселенско общочовешко явление и съществуват в една или друга разновидност, предимно в непълна форма при всички народи. Св. Кирил Йерусалимски пояснява: „Грехът е ужасно зло, но не неизцеримо. Ужасно е за оня, който задържа в себе си греха, лесноизцерим е за оня, който го сваля от себе си чрез покаяние.“15 Непростен грях, освен неразкаяният, няма. Св. Марк подвижник пише: „Никой не е толкова благ и милосърден, колкото Господ; ала и Той не прощава греховете на оня, който не се кае“16. Много от физическите недостатъци и болести се дължат на грехове. Веднъж, когато Иисус поучавал в една синагога, донесли някакъв парализиран човек, лежащ в постеля. Поради навалицата обаче, не успели да го внесат при Него. Решили и го спуснали през покрива точно пред Христа. А Той, като видял вярата им, рекъл: „Човече, прощават ти се греховете“. Чувайки тези думи, намиращите се в синагогата книжници и фарисеи възнегодували и казали: „Кой е Тоя, Който богохулства? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?“ Иисус им отговорил: „Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете; или да кажа: стани и ходи? Но, да знаете, че Син Човечески има власт на земята да прощава грехове“, и казал на парализирания: „тебе казвам: стани, вземи си постелката и върви у дома си. И той стана веднага пред тях, взе това, на което лежеше, и отиде у дома си, като славеше Бога“ (Лука 5:17-25). В резултат на затаен в подсъзнанието скрит грях, човешкият живот може да бъде прекратен преждевременно чрез неочаквана злополука или нещастие (Лука 13:3-5).

Древните магьосници препоръчват жертвения дар да се извърши през последния ден от живота. Но колко от нас знаят кога ще настъпи той? Много хора вечер си лягат и сутрин не се събуждат, сутрин излизат от домовете си и вечер не се завръщат. Светите отци всяка вечер преди лягане правели равносметка на изминалия ден и очиствали сърцето си от всичко негативно с покаяние. За тези, които искат да водят духовен живот, това не е никак трудно. Преди покаянието светиите отправяли следната молитва към св. Богородица: „Прибежище на грешниците! Помогни ми да видя всичките си грехове и да се покая както подобава“. Освен прегледът на събитията, протекли през изминалия ден, съществува и покаяние преди изповед за вземане на Св. Причастие. След разкаяние за сторените грехове човек трябва да се изповяда и не пред орел, а в Църквата пред свещеник. Властта да прощава грехове принадлежи на Господа Иисуса Христа. Тя Му е дадена от Отца, Който Му е предоставил „целия съд“ (Иоан 5:22). Той пък я е предал на апостолите Си: „Истината ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето“. (Мат. 18:18). След Възкресението Си потвърдил: „Мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И когато рече това, духна и им каза: приемете Духа Светаго, на който простите греховете, тям ще се простят, на когото задържите, ще се задържат“ (Иоан 20:21-23). За спасението на човечеството Божият Син се въплътил в човешко тяло, основал е Църквата Си и е уредил в нея тайнството покаяние и изповед, след което е предал властта на апостолите Си, а чрез тях и на техните приемници — епископите и свещениците. Последните освобождават човека от изповядваните грехове с невидимата сила на Светия Дух, предаден им даром по време на ръкоположението им в сан. Напразна е мисълта на някои, че могат да се примирят с Бога и да получат опрощение на греховете си, без да се изповядат пред свещеник. Св. Амвросий Медиолански пише: „Кой може да прощава грехове, освен един Бог, Който ги прощава чрез ония, на които е дадена власт да прощават?“17 Всички църковни отци (не древни и настоящи магьосници) говорят, че за съгрешилите няма друго опрощение освен чистосърдечната и задълбочена изповед пред духовника. За да имат цялостен ефект и смисъл, покаянието и изповедта трябва да бъдат придружени с пост и да завършат с вземането на Причастие в установените за тази цел от Църквата дни.

Причастието е тайнство, установено от Единородния Син Божий Иисус Христос на тайната вечеря в нощта преди да бъде предаден (1Кор. 11:23). Тогава, седейки на масата с дванадесетте Си апостоли, „Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: Това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички защото това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете“ (Мат. 26:26-28). Чрез тайнството Евхаристия (Причастие) християните приемат във вид на хляб и вино истинското тяло и истинската кръв на Спасителя си. По време на светата Литургия свещеникът отправя специална молитва за преосъществяването (епиклеза) на светите дарове от обикновени в истински. Някои не вярват в епиклезата и въпреки всичко се причастяват. Св. ап. Павел ги предупреждава: „Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, то яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (1Кор. 11:27-30). Преди вземане на Св. Причастие църковните отци казвали следната кратка молитва: „Вярвам Господи и изповядвам, че ти си наистина Христос, Синът на Живия Бог, Който дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз. Вярвам още, че това е самото пречисто Твое тяло и това е самата драгоценна Твоя кръв“. След като човек се покае, изповяда и причасти, трябва да се постарае повече да не повтаря греховете си като помни думите на Господа: „Иди си и недей вече греши“ (Иоан 8:11). И писаното в Псалмите: „Нека се отклонява от зло и прави добро“ (Пс. 33:15).

вернуться

15

Пак там, стр. 128

вернуться

16

Сливенски митрополит Йоаникий, „Покаяние и изповед“, стр. 128

вернуться

17

М. Калнев „Щит на вярата“, стр.233