Решил да се самоубие, като се хвърли във водите на река Ганг. Отишъл на брега й и видял един човек с обръсната глава да медитира облечен в оранжева тоба (дреха). На пръв поглед изглеждал щастлив и нещастникът си помислил, че може би тъкмо непознатият е в състояние да му помогне. Изчакал го две седмици докато привърши с медитацията и когато бръснатият отворил очи, го заприказвал. Разказал му всичко — как напуснал родината си, как тръгнал по света и търсил щастието, минал през исляма и многобройните му секти и ордени, през иудаизма и хиндуизма, но останал неудовлетворен. Човекът с обръснатата глава му отговорил, че е будистки монах и че ако иска да намери щастието, ще трябва да дойде с него в Тибет. Отишли в манастира му и там посветили „самоубиеца“ в основите на будисткото учение, в „осморния път“, водещ до прекратяване на страданията и в нравствените закони на будизма. След това обръснали главата му, облекли го в оранжева тоба и го приели за монах в будистката общност (санга). И тук той изпълнявал всички предписания, по стар навик. Четял трите части на свещената книга на будистите Типитака-Виная, Сутра и Абидарма. Използвал и друга литература на подобна тематика. Запознал се с трите основни течения на будизма — Хинаяна (малка колесница, тесен път), Виджраяна (средна колесница, диамантен път) и Махаяна (голяма колесница, широк път) и с над стоте им направления. Повтарял мантрата (кратка молитва) „Ом мани падме хум“, докато постигнал нирвана (духовно състояние, цел на будистите). И така минали още пет години, но без да намери щастието.
И преди да му кажат, че такава му е кармата, и че в следващия живот може и да успее, една нощ прескочил през прозореца на манастирската си килия и се спуснал по северните склонове на Хималаите. На разсъмване стигнал до поляна, на която видял момчета да тренират карате. Станало му много интересно, защото не бил виждал подобно нещо в родината си — преди падането на идеологическите забрани в нея на „империалистическите“ бойни спортове не се гледало с добро око и те били забранени. Момчетата забелязали неговия интерес и го завели в манастира си — подразделение на Шаолинския манастир. Приел го майсторът и човекът му разказал своята история. Майсторът му предложил да остане при тях — може би тук би намерил щастието. И всичко започнало отначало — пак четял, молил се, тренирал, но напразно минали още пет години. Отново го споходило унинието и той отчаян напуснал това място.
Скитал се из Китай от манастир на манастир, преминавал от школа в школа. Запознал се с много бойни изкуства и философиите на Лао Дзъ и Конфуций.
След две години стигнал до Жълто море, а две години в този динамичен век са твърде много. Взел първия кораб и отпътувал към страната на изгряващото слънце, където официална религия е шинтоизмът (ками-но-мити). Влязъл в един шинтоистки храм през вратата тора до главното светилище наречено хонден. Посрещнал го един кануси (жрец). И всичко пак се повторило. Човекът станал ревностен шинтоист. Четял свещените книги на новата си вяра — „Коджики“ и „Нихонсьоки“, почитал главните богове Идзамани и съпруга й Идзанаги — творец на японските острови, почитал и многобройните им подчинени божества и духове, които са около 800 милиарда. Покланял се и на императора (микадо), потомък на богинята на слънцето Аматерасу. Извършвал култовете към починалите прадеди, макар че нямал нищо общо с тях. Молил се всекидневно. Ходил и на поклонение при вулкана фуджияма. Запознал се с многобройните шинтоистки секти, две от които — сано и рьобу, се опитвали да слеят шинтоизма и будизма. Но преди да пожелае да си направи сепуко (саморазпаряне на корема) си спомнил българската поговорка за опарения, който „каша духа“ и на петата година избягал в „страната на сандвичите“ — Америка.
Вече бил преситен от религии, всичко му било омръзнало и го ударил на ядене и пиене, а и на други неща, за които св. ап. Павел казва „че дори е срамно да се говори“ (Ефес. 5:12). Една сутрин, както си спял махмурлията под един мост, го събудил един индианец от последователите на дон Хуан. Индианецът решил, че това е поличба от Духа за нов ученик. Понеже бил от онези — виждащите — не били нужни обяснения. Само му казал, че не може да продължава повече да живее така и трябва като Кастанеда да започне всичко отначало. Съгласил се човекът и последвал индианеца, който първо го научил да си говори с тревичките. Карал го да пуши халюциногенни смеси, давал му да дъвче пейотени пъпки. И човекът дъвчел, та чак ушите му мърдали. Но… щастието все не идвало.