— Надявам се, че си бил прилежен и усърден в часовете по ръчен труд — обади се Карлсон. — Защото непременно искам призрачният ми костюм да е хубав. Ще ми се да има малко фестони около вратната извивка или наборчета.
Дребосъчето не отговори. Той шиеше ли шиеше, огънят бумтеше, а Карлсон рисуваше.
— Всъщност какво рисуваш? — попита Дребосъчето.
— Ще го видиш, когато е готово — отвърна Карлсон.
Накрая Дребосъчето беше измайсторил костюм за призрак, който му се видя съвсем подходящ. Карлсон го изпробва и остана много доволен. Той литна и направи няколко кръгчета из стаята, за да се поперчи.
Дребосъчето потръпна. Карлсон му се стори ужасяващ. Същински призрак. Бедната госпожица Рог! Беше си пожелала призраци и ето че щеше да й се появи един, който би могъл да изплаши и дявола.
— Сега Носорога може вече да изпрати съобщение на чичковците от телевизията — заяви Карлсон. — Защото скоро ще се появи Призрачето от Васастан — моторизирано, диво и красиво, и ужасно, ужасно опасно.
Карлсон полетя из стаята и доволно кудкудякаше. Картината му повече не го интересуваше. Дребосъчето отиде да види какво бе нарисувал.
Най-долу до рамката пишеше: „Портрет на моите зайци“. Но всъщност Карлсон бе изобразил едно малко червено животинче, което приличаше най-много на лисица.
— Това не е ли лисица? — попита Дребосъчето.
Карлсон се спусна надолу и кацна до него. Наклони глава и се взря в картината си.
— Лисица е, разбира се, няма съмнение, че това е лисица, нарисувана от най-добрия художник на лисици в целия свят.
— Да, но… — недоумяваше Дребосъчето — „Портрет на моите зайци“… Къде са ти зайците?
— В търбуха на лисицата — отвърна Карлсон.
ЗВЪНЧЕВАТА ИНСТАЛАЦИЯ НА КАРЛСОН
На другата сутрин Босе и Бетан се събудиха с някакви странни червени обриви по тялото.
— Скарлатина! — заяви госпожица Рог, след като ги огледа. Същото потвърди и лекарят, когото тя извика:
— Скарлатина! Марш в инфекциозната болница!
После посочи Дребосъчето.
— А това момче засега да се държи под карантина.
Дребосъчето се разплака. Той не искаше да бъде държан под карантина. Не че знаеше какво значи това, но му звучеше страшно.
— Е, де! — каза Босе, когато лекарят си отиде. — Това просто ще рече, че ще се отървеш за известно време от училище и че не бива да се събираш с други деца. Заради заразата, разбираш ли?
Бетан лежеше в кревата си с насълзени очи.
— Горкото Дребосъче! — каза тя. — Колко самотен ще бъдеш! Дали не трябва да се обадим на мама?
Но госпожица Рог не искаше и да чуе за подобно нещо.
— По никакъв начин! Госпожа Свантесон има нужда от спокойствие и почивка. Помнете, че и тя е болна. Аз ще се грижа за него!
Тя кимна с глава към Дребосъчето, който стоеше до леглото на Бетан, облян в сълзи.
После не остана много време за разговори, защото пристигна линейката, за да вземе Босе и Бетан. Дребосъчето плачеше. Той наистина понякога се сърдеше на брат си и на сестра си, но всъщност много ги обичаше и му беше страшно тъжно, че трябва да постъпят в болница.
— Хайде, Дребосъче, доскоро! — извика Босе, докато санитарите го отнасяха.
— Довиждане, любимо мое момченце, не плачи! Сигурно скоро ще се върнем! — успокояваше го Бетан.
Дребосъчето ревна с пълен глас.
— Така си мислите! Ами ако умрете там? Госпожица Рог после му се скара. Как можеше да бъде толкова глупав и да смята, че от скарлатина се умира!
Тогава Дребосъчето се прибра в стаята си. Там беше неговият Бимбо и той го взе в обятията си.
— Сега само ти ми остана — проплака Дребосъчето и притисна Бимбо към себе си. — И Карлсон, разбира се.
Бимбо, изглежда, разбра, че Дребосъчето е тъжен. Близна го по лицето, сякаш искаше да каже:
— Да, нали все пак имаш поне мен. И Карлсон.
Дребосъчето седя дълго време така и си мислеше колко е хубаво, дето Бимбо съществува. Но все пак тъкмо тогава много се затъжи за майка си. Спомни си, че беше обещал да й пише, и реши да го стори веднага.
„Мила мамо, нашето семейство май че окончателно се сфърши. Босе и Бетан имат скърлътина и са в полницата а мене държат подкарантина. То не поли но май и аз ште пипна скърлътина и татко е в Лондон ако въобще е жив макар да не съм чул да е полен но сигорно ште се разполее щтото фсички останали се разполяха. Мъчно ми е за тебе как си ти фпрочем много ли си полна! Стана една работа с Карлсон, дето трябва да ти я кажа, ама няма штото само ште се растревожиш а ти имаш нужда от спокойствие и почифка казва Носорога а тя не е полна нито пък Карлсон макар че скоро ште се располеят. Довиж мила мамо, почивай в мир!“