За миг той се сети за Кристер и Гунила, с които обикновено си играеше. Всъщност би трябвало да му е мъчно, дето известно време няма да ги види.
„Но какво значение има това! По-забавно ми е да си играя с Карлсон“ — помисли си Дребосъчето.
Но тъкмо сега Карлсон нямаше повече време да играе. Каза, че трябвало да си отиде в къщи и да поправи своя звукозаглушител.
— Не подобава на Призрачето от Васастан да нахълтва с гръм и трясък като летящо буре, ясно ли ти е? Напротив, всичко трябва да става много тихо, призрачно и страшно, та на Носорога да му настръхне четината.
После Дребосъчето и Карлсон измислиха специална сигнална система за своята звънчева инсталация.
— Ако звъннеш веднъж — рече Карлсон, — това ще рече „Ела веднага“. Ако звъннеш два пъти — „По никакъв начин не идвай“. А три пъти значи: „Как може на света да има човек, който е толкова красив и умен, и прилично дебел, и храбър, и добър във всяко отношение като теб, Карлсон“.
— За това пък защо да ти звъня? — учуди се Дребосъчето.
— Защото човек трябва поне през пет минути да казва любезни и ободрителни неща на своите приятели, а аз не мога да тичам при теб толкова често, нали разбираш?
Дребосъчето погледна замислено Карлсон:
— Аз нали съм ти приятел? Но като че не си спомням ти да си ми казвал на мене подобни неща.
Тогава Карлсон се разсмя:
— Все пак съществува известна разлика, миличък! Ти си просто едно малко глупаво момченце!
Дребосъчето кимна. Той знаеше, че Карлсон има право.
— Но нали поне ме обичаш?
— Да, наистина — увери го Карлсон. — Сам не зная защо, но често разсъждавам по този въпрос следобед, когато ме мъчи безсъницата.
Той потупа Дребосъчето по бузата.
— Разбира се, че те обичам и то все трябва да се дължи на нещо… може би на факта, че ти си толкова различен от мен, нещастно детенце!
Той литна към прозореца и махна ръка за довиждане.
— А ако звъниш, сякаш има пожар — провикна се той, — това ще означава, че или наистина има пожар, или пък: „Сега отново се събудих, миличък Карлсон, вземи една голяма чанта и ела да отнесеш всичките ми играчки … ще ги получиш само заради това!“
После Карлсон изчезна.
А Бимбо се търколи на пода пред Дребосъчето и така замаха с опашка, че тя шляпаше по килима. По този начин той показваше колко много се радва на някого и че би искал да му се обърне малко внимание. Дребосъчето легна на пода до него. Тогава Бимбо скочи и се разлая от радост. После се сви върху ръката на момчето и притвори очи.
— Ти сигурно си мислиш, че е хубаво, дето не ходя на училище и съм под карантина — каза му Дребосъчето. — Според теб, Бимбо, аз вероятно съм най-добрият в целия свят.
ПРИЗРАЧЕТО ОТ ВАСАСТАН
Дребосъчето прекара един дълъг самотен ден и гореше от нетърпение вечерта да настъпи колкото може по-бързо. Очакваше я почти като вечерта преди Нова година. Поигра си с Бимбо, прелисти марките и реши няколко задачи, за да не изостава от своите съученици. А когато прецени, че Кристер вече се е върнал от училище, обади му се по телефона и му разказа за скарлатината.
— Не мога да идвам на зубкане, защото съм под карантина, разбираш ли?
Според него, това прозвуча много изискано и Кристер очевидно беше на същото мнение, защото онемя.
— Може да го кажеш и на Гунила — заяви Дребосъчето.
— А не ти ли е скучно? — попита Кристер, когато успя отново да проговори.
— Ами! … — отсече Дребосъчето. — Нали си имам …
И млъкна. Щеше да каже „Карлсон“, а не биваше заради забраната на баща му. Наистина миналата пролет Кристер и Гунила няколко пъти се срещаха с Карлсон, но това беше преди баща му да нареди, че абсолютно с никого не бива да се говори за Карлсон. А сега Кристер и Гунила сигурно го бяха вече забравили и според Дребосъчето, така беше по-добре.
„Защо той вече си стана мой собствен таен Карлсон“ — помисли Дребосъчето и на бърза ръка се сбогува с Кристер.
— Хайде, дочуване, нямам повече време.
Обядът насаме с госпожица Рог беше доста мрачен, но тя бе опържила чудесни кюфтета. Дребосъчето изяде много. За десерт получи ябълкова пита с ванилов сос. Тогава започна да си мисли, че госпожица Рог може би все пак не е съвсем безнадежден случай.
„Най-хубавото на Носорога е нейната ябълкова пита“, разсъждаваше Дребосъчето, „най-хубавото на ваниловия сос е, че именно аз го ям“.
Въпреки това обядът не беше весел, защото толкова много места край масата останаха празни. На Дребосъчето му беше мъчно за майка му и баща му, за Босе и Бетан, за всеки поединично и за всички заедно. Не, наистина не беше весело, а освен това госпожица Рог през цялото време приказваше за Фрида, а от нея на Дребосъчето вече му ставаше досадно.