Най-сетне настъпи вечерта. Есента бе дошла и се мръкваше рано. Дребосъчето стоеше край своя прозорец, пребледнял от напрежение, и гледаше как звездите блещукат над покривите на къщите. Чакаше. Беше още по-лошо от Нова година. Тогава човек чака само Дядо мраз, а какво беше той в сравнение с Призрачето от Васастан?… Нищо! Дребосъчето нервно загриза ноктите си. Той знаеше, че и Карлсон сега стои някъде на покрива и чака. Госпожица Рог беше в кухнята и киснеше краката си в леген с вода. Тя правеше ежедневната си баня на краката, но беше обещала след това да дойде и да пожелае на Дребосъчето лека нощ. Тогава беше моментът да дръпне звънеца. И после … Всемилостиви боже, както казваше госпожица Рог… о, всемилостиви боже, колко вълнуващо бе всичко това!
— Ако не дойде скоро, просто ще се пръсна — промълви Дребосъчето.
И тогава тя пристигна. Прекрачи прага с големите си, току-що измити, боси крака и Дребосъчето трепна като рибка — толкова се уплаши, макар и да я очакваше и да знаеше, че ще дойде.
Госпожица Рог го погледна недоволно:
— Защо стоиш по пижама на отворения прозорец? Я си лягай.
— Аз… аз само гледам звездите — заекна Дребосъчето. — Не искате ли и вие да ги погледнете, госпожице Рог?
Той изрече тази хитрост, само за да я накара да отиде до прозореца. В същото време незабелязано пъхна ръката си зад пердето, където беше връвта, и силно я дръпна. Той чу как камбаната зазвъня горе на покрива. Госпожица Рог се ослуша.
— Чувам камбанен звън в простора — рече тя. — Колко странно!
— Да, наистина странно — съгласи се Дребосъчето.
И притаи дъх. Защото от покрива плавно се спускаше едно бяло и доста закръглено призраче. Приближаваше, съпроводено с музика. Тя беше много тиха и много тъжна, но нямаше никакво съмнение, че в есенния здрач се разнасяха звуците на „Жалбата на Призрачето“.
— Там … ах, виж там … ах, всемилостиви боже! — възкликна госпожица Рог. Лицето й стана тебеширено бяло и тя се отпусна на един стол. А пък твърдеше, че не се страхувала от призраци!
Дребосъчето се опита да я успокои.
— Да, сега и аз започвам да вярвам, че съществуват призраци — каза той. — Но това там е такова едно мъничко привидение, сигурно не е опасно.
Госпожица Рог не го и слушаше. Тя се взираше с обезумял поглед през прозореца, където призракът устройваше удивително представление на изкусно летене.
— Махни го! Махни го! — задъхваше се тя.
Но току-тъй не можеше да се махне Призрачето от Васастан. То се носеше напред-назад, издигаше се и пак се спускаше, а от време на време се премяташе презглава във въздуха. Сърцераздирателната музика не секваше дори и докато то се въртеше.
Дребосъчето си мислеше, че всъщност гледката е просто красива и затрогваща: малкото бяло призраче, тъмното небе, осеяно със звезди, и тъжната музика. Но госпожица Рог бе на друго мнение. Тя сграбчи Дребосъчето.
— Ще изтичаме в спалнята и ще се скрием там!
Жилището на семейство Свантесон се състоеше от пет стаи, кухня, вестибюл и баня. Босе, Бетан и Дребосъчето имаха по една малка стаичка, майка му и баща му си имаха спалнята, а освен това имаше и голям хол. Сега, когато родителите му ги нямаше, госпожица Рог спеше в спалнята. Прозорците й гледаха към двора, а тези в стаята на Дребосъчето — към улицата.
— Хайде! — задъхваше се госпожица Рог. — Ела да се скрием в спалнята!
Дребосъчето се съпротивляваше. Как ще бягат от призрачното явление, когато то едва беше започнало. Но госпожица Рог бе упорита.
— Бързай, докато не съм припаднала!
Въпреки че не искаше, Дребосъчето се остави да бъде завлечен в спалнята. Прозорецът беше отворен и там, но госпожица Рог хукна към него и го затвори с трясък. Спусна транспарантите и извънредно старателно дръпна завесите. После се зае трескаво да трупа мебели пред вратата. Явно беше, че за нищо на света не желаеше да вижда повече призраци. Дребосъчето не я разбираше — та нали преди това тя така ламтеше да й се появят. Той седеше на леглото на баща си, гледаше я как се тресе и клатеше глава.
— Фрида сигурно не би се страхувала толкова — отбеляза момчето.
Но точно сега госпожица Рог не искаше и да чуе за Фрида. Тя продължаваше да примъква мебели — скрина, масата, всички столове и една малка етажерка за книги. Пред вратата се струпа внушителна барикада.
— Ха така! — заяви доволно госпожица Рог. — Мисля, че вече можем да бъдем спокойни.
Тогава изпод леглото на бащата прозвуча глух глас и заяви още по-доволно:
— Ха така! Мисля, че вече можем да бъдем спокойни! Сега сме залостени тук за цялата нощ!