После тя седя дълго време в стаята на Дребосъчето и трепереше от главата до петите. Но постепенно дойде на себе си, и то напълно.
— Ах, колко беше ужасно, докато траеше! — рече тя. — Но представи си, представи си само каква телевизионна програма ще стане! Фрида не е преживяла нищо, което да може да се мери с това!
Тя седеше и се радваше като дете. Само от време на време потръпваше, като си спомняше как призракът я преследваше преди малко.
— Откровено да ти кажа, до гуша ми е дошло от тези призраци — заяви тя. Дано не видя повече този урод!
Още не се бе доизказала, когато от гардероба на Дребосъчето се разнесе глухо мучене, а на госпожица Рог това и стигаше, за да запищи отново.
— Чу ли? Честна дума, призракът сега е в гардероба … Олеле, умирам!
Дребосъчето искрено я съжаляваше и просто не знаеше как да я утеши.
— Ами! — продума той най-сетне. — Сигурна не е призрак … знаете ли, може да е някоя кравичка … да, нека се надяваме, че е кравичка.
Но в този момент от гардероба прозвуча глас:
— Кравичка ли? Аз пък ти казвам, че не е!
Вратата на гардероба се отвори и оттам излезе Призрачето от Васастан с бялата си дреха, която Дребосъчето му бе ушил. С глухи призрачни въздишки то се издигна във въздуха и започна да се върти в кръг близо около полилея.
— Хой, хой, най-опасният призрак в целия свят, а не някаква си малка кравичка!
Госпожица Рог пищеше. Призракът кръжеше ли кръжеше все по-бързо и по-бързо. Все по-силно и по-силно пищеше госпожица Рог и все по-буен ставаше призракът.
Точно тогава се случи нещо. Призракът взе един много тесен завой и не щеш ли, призрачната му дреха се закачи на една кукичка, която стърчеше от полилея.
Прас! — простена вехтият тънък чаршаф, дрехата се изхлузи и остана да виси на своята кукичка, а около полилея продължаваше да кръжи Карлсон в своите неизменни сини панталони, карирана риза и чорапи на червени райета. Толкова беше се увлякъл, че дори не забеляза какво се бе случило. Продължаваше да си лети и въздишаше, и стенеше по-призрачно откогато и да било. Но на четвъртата обиколка внезапно зърна онова, което висеше от полилея и се вееше от въздушното течение при неговия полет.
— Какви са тия парцали по лампата? — попита той. — Да не е някаква мухоловка?
Дребосъчето едва можа да промълви:
— Не, Карлсон, не е мухоловка.
Тогава Карлсон огледа пълничкото си тяло и забеляза каква беля е станала — видя сините си панталони и разбра, че вече не е Призрачето от Васастан, а само Карлсон.
Той кацна пред Дребосъчето, при което от смущение изтрополи.
— Е, да-а — проточи той, — беля може да се случи и а най-добрите — ето ви потвърждението… Да, да-а, но това все пак е суета!
Госпожица Рог стоеше с прибеляло лице, вторачила очи в него. Тя жадно поглъщаше въздух, също като риба на суша. Но накрая успя да процеди няколко думи:
— Кой…кой … всемилостиви боже, кой е този?
А Дребосъчето отвърна, едва сдържайки плача си:
— Това е Карлсон от покрива.
— А кой — задъха се госпожица Рог, — кой е този Карлсон от покрива?
Карлсон се поклони.
— Един красив. Много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си … представете си, това съм аз!
КАРЛСОН НЕ Е ПРИЗРАК. А ПРОСТО КАРЛСОН
То стана една вечер, която Дребосъчето никога нямаше да забрави. Госпожица Рог седеше на един стол и плачеше, а Карлсон стоеше встрани и изглеждаше почти засрамен. Никой не продумваше, всичко бе като в кошмар.
„От ей такива неща човек получава бръчки по челото“, мислеше си Дребосъчето, защото майка му понякога казваше така. Това ставаше, когато Босе се върнеше в къщи с три двойки наведнъж, или когато Бетан врънкаше да й купят късо кожухче от овча кожа, тъкмо когато бащата трябваше да плати вноската за телевизора, или пък когато Дребосъчето хвърляше камък в училищния двор и счупеше някое стъкло. Тогава майка му въздишаше и казваше: „От ей такива неща човек получава бръчки по челото!“
Точно това усещаше и Дребосъчето в този миг. Уф, колко притеснително беше всичко! Госпожица Рог плачеше, та се късаше. И то защо? Само защото Карлсон не бил призрак.
— Пропадна ми програмата за призраците — простена тя и метна сърдит поглед към Карлсон. — А на всичкото отгоре отидох и казах на Фрида …
Тя захлупи лице с ръцете си и така се разхълца, че никой не можа да чуе какво е казала на Фрида.
— Но нали аз съм един красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си — опита се Карлсон да я утеши. — Бих могъл да дойда и да постоя в този буркан… Може би с някое малко сладурче или нещо подобно!