Госпожица Рог полежа известно време, без да продума, сякаш се проверяваше.
— Положително в тялото ми не е останала нито една здрава кост — рече тя най-сетне. — Но всъщност нищо не ме боли… освен когато се смея!
И тя започна да се смее така, че креватът се затресе.
Дребосъчето я гледаше уплашен. Какво ли я прихвана?
— Да казват каквото си щат — поде госпожица Рог, — но тази вечер аз здравата се натичах. Ах, всемилостиви боже, как ободрява това!
Тя кимна енергично.
— Почакайте само! Фрида и аз сме в курс по гимнастика за домакини и следващия път ще види тя как се тича!
— Хой! — възкликна Карлсон. — Вземи си и тупалката и подгони Фрида из цялата гимнастическа зала, за да я поободриш!
Госпожица Рог го погледна навъсено.
— Да мълчиш, когато ми говориш! Затваряй си устата и върви да ми донесеш няколко кюфтета!
Дребосъчето се разсмя възторжено.
— Ами да, защото от бягане човек огладнява — отбеляза той.
— А познайте сега кой е най-добрият носач на кюфтета в целия свят! — каза Карлсон. Той вече се бе запътил към кухнята.
После Карлсон, Дребосъчето и госпожица Рог си направиха чудесна среднощна закуска, седнали на ръба на леглото. Карлсон се върна от кухнята с препълнен поднос.
— Видях, че има ябълкова пита с ванилов сос, та донесох и нея. Взех и малко варена шунка, сирене, чеснов салам, кисели краставички, няколко сардини и малко лебервурст, но къде, за бога, си скрила тортата с каймак?
— Няма торта с каймак — отговори госпожица Рог.
Карлсон сви устни.
— Искаш да кажеш, че трябва да се нахраним с няколко кюфтета и ябълкова пита с ванилов сос, и варена шунка, и сирене, и чеснов салам, и кисели краставички, и някакви си жалки сардини, така ли?
Госпожица Рог го погледна право в очите.
— Не — каза тя натъртено, — нали има и лебервурст!
Дребосъчето не можеше да си припомни някога да му е било толкова вкусно. И каква приятна дружина бяха той, Карлсон и госпожица Рог! Как хубаво си седяха тримата и помляскваха, докато си хапваха. Но изведнъж госпожица Рог изкрещя:
— Всемилостиви боже, Дребосъчето е под карантина, а ние пуснахме онзи там да влезе!
Тя посочи към Карлсон.
— Не, ние не сме го пуснали, той сам пристигна — уточни Дребосъчето. Но все пак се разтревожи.
— Карлсон, ами ако сега се разболееш от скарлатина?
— Хм, хм … — замънка Карлсон, защото устата му беше пълна с ябълкова пита и мина известно време, докато можа да проговори.
— Скарлатина ли… хой! Който веднъж е боледувал от световната кифлотреска и не е отишъл в гроба, не го ловят никакви болести.
— И това не може да мине! — рече с въздишка госпожица Рог.
Карлсон натъпка в устата си последното кюфте, облиза си пръстите и каза:
— Вярно, че дажбите в тази къща са оскъдни, но, общо взето, тук ми е приятно. Та може и аз да остана тук под карантина.
— Всемилостиви боже! — възкликна госпожица Рог.
Тя погледна свирепо към Карлсон, а сетне към подноса, който вече бе съвършено празен, и отбеляза:
— Където отидеш, омиташ всичко!
Карлсон се надигна от ръба на кревата. Той се потупа по корема.
— Когато съм се нахранил, напускам масата — заяви той. — Но тя е единственото, което остава след мен.
Сетне натисна стартовото си копче, моторът забръмча и Карлсон тежко се издигна към отворения прозорец.
— Хопала, тралала! — провикна се той. — Сега за съжаление ще трябва известно време да се оправяте без мен, защото бързам!
— Хопала, тралала, Карлсон! — отвърна Дребосъчето. — Наистина ли трябва да си вървиш?
— Нима! — каза мрачно госпожица Рог.
— Да, трябва да побързам да се прибера — извика Карлсон. — Иначе ще закъснея за вечеря. Хой, хой!
И изчезна.
ЗНАТНАТА ДЕВИЦА ВЪВ ВИХРЕН ТАНЦ СЕ НОСИ
На другия ден Дребосъчето спа до късно. Събуди ги телефонен звън и той се втурна към вестибюла, за да вдигне слушалката. Обаждаше се майка му.
— Мило дете… Ах, колко ужасно!
— Кое? — попита сънливо Дребосъчето.
— Което ми писа в писмото си. Така се разтревожих.
— Защо? — учуди се Дребосъчето.
— Разбираш защо — каза майка му. — Горкото ми момченце … Още утре се прибирам.
Дребосъчето се зарадва и се разсъни, но все пак не му беше ясно защо майка му го наричаше „горкото ми момченце“.
Едва бе сложил обратно слушалката, когато се разнесе нов сигнал. Сега пък баща му се обаждаше чак от Лондон.
— Как си? — попита го бащата. — Босе и Бетан добре ли са?
— Не ми се вярва — каза Дребосъчето. — Но всъщност не знам, защото са в инфекциозната болница.