— Не, Карлсон… не, Карлсон! — прошепна той възбудено.
Но Карлсон продължаваше да рови, за да намери копчето. Трудно му бе да го напипа поради многото воали.
Господин Пек беше почти на вратата… И тогава моторът на Карлсон забръмча.
— Не знаех, че самолетите за летище Арланда минават над Васастан — отбеляза господин Пек. — Според мен, това не е редно. Довиждане, госпожице Рог, ще се видим утре!
И той си отиде. А към тавана се издигна Карлсон. Той весело закръжи около лампата и размахваше воалите към госпожица Рог.
— Знатната девица във вихрен танц се носи, хой, хой! — провикна се Карлсон.
КРАСИВ, УМЕН И ПРИЛИЧНО ДЕБЕЛ …
Дребосъчето прекара целия следобед в къщурката на Карлсон горе на покрива. Беше обяснил на Карлсон защо трябва да оставят госпожица Рог на мира.
— Тя ще прави торта с каймак, разбираш ли, защото мама, татко, Босе и Бетан си идват утре.
Ей това беше нещо, което Карлсон можеше да разбере напълно.
— Щом ще прави торта с каймак, действително трябва да я оставим на мира. Опасно е да се гнервират носорози точно когато правят торти с каймак, защото каймакът ще се вкисне… а носът на носорога ще увисне.
Така последните часове на госпожица Рог в дома на семейство Свантесон протекоха доста спокойно, точно както беше пожелала.
Дребосъчето и Карлсон също седяха мирно и тихо пред напаления огън в къщурката на Карлсон и им беше хубаво. Карлсон бе направил едно кръгче до пазара и бе купил оттам ябълки.
— Честно си ги платих всичките с пет йоре — каза той. — Не искам някоя лелка на пазара да е в загуба от мен, защото нали съм най-честният в целия свят.
— А лелката беше ли съгласна, че едно петаче е достатъчно? — учуди се Дребосъчето.
— Не можах да я попитам — отвърна Карлсон, — защото я нямаше. Точно тогава беше отишла да пие кафе.
Карлсон наниза ябълките на един тел и ги изпече на огъня.
— Ха, познай кой е най-добрият пекар на ябълки в целия свят! — провикна се Карлсон.
— Ти, Карлсон — отвърна Дребосъчето.
Те посипаха ябълките със захар и седнаха край огъня да похапнат, а навън вече падаше здрач. Хубаво нещо е огънят, мислеше си Дребосъчето, защото беше започнало да се застудява. Усещаше се, че есента е настъпила.
— Скоро ще трябва да отлетя до някое село и да си купя повечко дръвца от някой селянин — заяви Карлсон. — Макар че те са такива едни хитреци, дето си отварят очите на четири, пък кой ли ги знае кога точно си пият кафето.
Той хвърли два дебели брезови пъна в огъня.
— Искам обаче през зимата да ми е топло и уютно, иначе няма да играя. Това да си го знаят онези селяни!
Когато огънят догоря, в малката къщичка на Карлсон стана тъмно. Тогава той запали газената лампа, която висеше от тавана над дърводелския тезгях. Тя огря с топла и приятна светлина стаята и всички неща, струпани от Карлсон върху тезгяха.
Дребосъчето предложи двамата да се поровят из тези неща и Карлсон се съгласи.
— Но ако ще ги взимаш назаем, трябва да поискаш позволение от мен. Понякога ще кажа „да“, а понякога „не“… в повечето случаи казвам „не“, защото все пак тези неща са си мои и искам да си ги имам, иначе няма да играя!
А след като Дребосъчето много пъти поиска позволение, най-сетне получи назаем един стар счупен будилник, който разглоби на съставните му части и сетне отново го сглоби. Беше му много забавно и не можеше да си представи по-хубава играчка.
Но после Карлсон заяви, че било по-добре да се заемат с дърводелство.
— Това си остава най-веселото занимание и човек може да направи такива хубави неща — каза той. — Аз поне мога.
Той бутна всички вещи от дърводелския тезгях и извади изпод кушетката дървени дъски и пънове. Двамата приятели се заеха така усърдно да рендосват, да чукат и да забиват гвоздеи, та пушек се вдигаше.
Дребосъчето закова една за друга две дъсчици и си направи параход. Постави му едно малко колче за комин. Параходът стана наистина хубав.
Карлсон заяви, че щял да си направи къщичка за птици и да я закове на единия ъгъл на къщурката си, та да дойдат малки птички и да живеят в нея. Но то не стана къщичка за птици, а нещо съвсем друго… Обаче какво точно — не можеше да се разбере.
— Какво е това? — попита Дребосъчето.
Карлсон наклони глава и погледна предмета, който беше измайсторил.
— Това е… едно нещо — отвърна той. — Едно много красиво, малко нещо. Ха познай кой е най-добрият майстор на неща в целия свят!
— Ти, Карлсон — отвърна Дребосъчето.
Но вечерта бе вече настъпила. Дребосъчето трябваше да си отиде в къщи и да спи. Трябваше да напусне Карлсон и малката му стаичка, тъй приятна с всичките си неща — с дърводелския си тезгях, с опушената газена лампа, със сандъка за дърва, с камината, в която жаравата от огъня още тлееше и излъчваше топлина и светлина. Трудно му беше да се откъсне от всичко това, но той си знаеше, че пак ще дойде. Ах, колко се радваше той, че къщурката на Карлсон бе именно на техния покрив, а не на някой друг.