— Ти Карлсон — отвърна Дребосъчето.
Малко по-късно Дребосъчето лежеше в своето креватче, а Бимбо беше край него в своя панер. Всички дойдоха да му пожелаят „лека нощ“ — майка му, баща му, Босе и Бетан. На Дребосъчето започна да му се доспива. Но лежеше и си мислеше за Карлсон и се питаше какво ли прави Карлсон сега. Може би си дялка нещо, къщичка за птици или нещо подобно.
— Утре, когато се върна от училище — разсъждаваше Дребосъчето, — може да звънна на Карлсон и да го питам дали не бих могъл да се кача у него, та и аз пак да си подялкам малко.
Колко хубаво, че Карлсон направи звънчевата инсталация!
— Мога да му звънна и сега, ако поискам — помисли си Дребосъчето и внезапно проумя, че това е отлично хрумване.
Той скочи от леглото, изтича бос до прозореца и дръпна връвта. Три пъти. Този сигнал означаваше: „Как може на света да има човек, който е толкова красив и умен, и прилично дебел, и храбър, и добър във всяко отношение като теб, Карлсон!“
Дребосъчето постоя край прозореца не защото очакваше някакъв отговор, а просто така. Но Карлсон все пак пристигна.
— Да, как може! — рече той.
И нищо повече. После литна обратно към своята малка зелена къщурка на покрива.