— За каква вехта червена шапчица дигаш тази врява? — попита Карлсон, вече без да хленчи.
— Ами за тази от пощенската марка — обясни Дребосъчето. — Най-хубавата ми марка.
Карлсон застана неподвижно, потънал в размисъл. Сетне очите му засвяткаха и той се ухили хитро.
— Ха познай кой е най-изобретателният съчинител на игри в целия свят? И отгатни на какво ще играем… На Червената шапчица и вълка! Ужким прахосмукачката е вълкът, а аз съм ловецът, който идва, разпорва му търбухът и хоп — Червената шапчица излиза оттам.
Той бързо се огледа наоколо.
— Да имаш под ръка някоя брадва? Тези прахосмукачки са твърди като желязо.
Дребосъчето нямаше брадва и това искрено го радваше.
— Не може ли просто да отворим прахосмукачката, пък да си мислим на ужким, че сме разпорили търбуха на вълка?
— Ако решим да шмекеруваме — може — рече Карлсон, — макар че обикновено, когато поря вълчи търбуси, не постъпвам така. Но след като в този окаян дом липсват всякакви сечива, ще играем на ужким!
Той се просна по корем върху прахосмукачката и захапа дръжката й.
— Глупачка такава — провикна се Карлсон. — Защо глътна „Червената шапчица“?
Дребосъчето си помисли, че Карлсон съвсем се вдетинява с подобни наивни игри, но все пак му беше весело да го гледа.
— Спокойствие, само спокойствие, мила Червена шапчице! — крещеше Карлсон. — Сложи си шапката и галошите, защото сега ще излезеш оттам.
После Карлсон отвори прахосмукачката и взе, че изтърси върху килима всичко, което се намираше в нея. Образува се голяма и отвратителна сива купчина.
— Олеле, трябваше да изсипеш този боклук в някаква кесия — разтревожи се Дребосъчето.
— Кесия ли … тъй ли е в приказката, а? — попита Карлсон. — Да не би там да пише, че ловецът разпаря търбуха на вълка и изсипва Червената шапчица в една кесия, а?
— Не — съгласи се Дребосъчето, — там наистина няма такова нещо …
— Е тогава не се обаждай — заяви Карлсон. — Не се опитвай да измисляш неща, дето ги няма, защото така няма да играя!
Повече не можа да издума, защото откъм прозореца подухна лек ветрец и вдигна доста прах право към носа му. Той се разкиха. И кихна точно върху купчината прахоляк. Кихавицата му отнесе една хартийка, която полетя над пода и падна точно пред Дребосъчето.
— Ето я „Червената шапчица“! — извика той и побърза да вдигне прашната малка пощенска марка.
Карлсон изглеждаше доволен.
— Така правя аз — рече той. — Оправям нещата само с едно кихане. Та сега може би ще престанеш да хленчиш за „Червената шапчица“!
Дребосъчето със задоволство избърса праха от пощенската марка.
Тогава Карлсон продължи да киха и от пода се вдигна цял облак прах.
— Ха познай кой е най-добрият кихач в целия свят? — изпъчи се той. — Мога да изкихам всичката прах по местата й … почакай и ще видиш!
Дребосъчето не го слушаше. Единственото му желание беше да залепи своята марка в класьора.
Карлсон стоеше и кихаше, обгърнат от облак прах. Кихаше ли кихаше, и когато се накиха, почти цялата купчина прах беше изкихана от пода.
— Виждаш ли, че нямаше нужда от никаква кесия — каза Карлсон. — Всичкият прах си е по обичайните места. Ред навсякъде — тъй искам да бъде! Ако около мен не е чистичко и спретнато, няма да играя!
Но погледът на Дребосъчето не се откъсваше от марката. Тя бе вече залепена, ах, колко беше красива!
— Ще трябва да ти изчистя още веднъж ушите с прахосмукачката — рече Карлсон. — Ти изобщо не чуваш какво ти се говори!
— Какво каза? — попита Дребосъчето.
— Казах, че не е честно само аз да се бъхтам и трепя, докато на ръцете ми излязат мехури. Досега ти чистих ли чистих на тебе и затова няма да ти струва кой знае колко, ако сега дойдеш горе да ми поразтребиш на мен.
Дребосъчето захвърли класьора с пощенските марки. Да отиде горе на покрива… имаше ли нещо, което той да желаеше повече! Само веднъж беше ходил на покрива в малката къщичка на Карлсон. Тогава майка му вдигна страшна олелия и извика пожарната команда, за да го свали оттам.
Дребосъчето премисляше. Това бе толкова отдавна и сега той беше станал много по-голямо момче, което би могло да се катери на който покрив си поиска. Но много му се искаше да знае дали майка му разбира това. Тя не си бе у дома и нямаше как да я попита. Пък може би най-разумно би било да се откаже.
— Е, идваш ли? — обади се Карлсон.
Дребосъчето помисли още малко.
— Ами ако ме изпуснеш, докато летим? — попита той неспокойно.
Карлсон явно не се тревожеше.
— Ха — рече той, — има толкова много деца! Дали едно повече или едно по-малко — това е просто суета.